Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
— О-хо, ето как двама мъже стават приятели. В компанията на цар Алкохол. Здравей, скъпи — целува ме Таня.
Екатерина гледа някъде встрани от мен. Но аз ставам и я целувам по бузата. Тя го приема като протоколна любезност. Двете сядат до масата, бащата на Таня им налива вино. Чукваме се. Таня отива до хладилника и вади някакъв, ухаещ на чесън салам.
Отпиваме от хубавото вино и си бърборим остроумни безсмислици. Екатерина все така отбягва погледа ми, дори когато си разменяме по някоя реплика. Таня ни оглежда с дискретна насмешка. Приятно е. По едно време поглеждам часовника си. Поувлякъл съм се. По това време трябваше да съм от другата страна на оградата. Ставам.
— Съжалявам. Хубаво ми е, но трябва да бягам в родната казарма. Ако усетят отсъствието ми, могат да започнат да скърбят за мен — опитвам да се измъкна с шега от положението.
— Екатерина тъкмо се канеше да си тръгва. Ще я изпратиш, нали? — смее се Таня. Интересно й е да гледа отстрани забавната, объркана любовна история, сериал от която тече пред очите й.
— Ако Екатерина няма нищо против…
— Столичната кокона няма нищо против — подсмихва се Екатерина. — Нали така ме наричате зад гърба ми?
Вървим по глухите, вече успани селски улици и аз с неудоволствие си мисля, че пак ще трябва да напъхам ръце в джобовете на собствения си панталон. Вместо под пуловера на Екатерина, да речем. Когато една млада дама се държи по този начин с кавалера, той започва да мери дълбочината на джобовете си. От друга страна, така, както нямам претенции, че разбирам добре жените, надушвам, че нещо ме будалка. Но играе по много странен начин и ме обърква…
Все пак, по някое време намирам повод, вадя една от ръцете си от джоба и я поставям на раменете й. Ръката стои доста нескопосано на новото си място, а Екатерина просто не реагира. Целувам я по ухото, тя не се дърпа, но и не се обръща към мен. Мълчи.
Вървим си така, почти прегърнати, вървим, вървим… И стигаме до познатата бабина къща.
— Без да съм го правил, вече знам какво бих усетил, ако тръгна да прегръщам женската статуя в парка — признавам очевидното си поражение.
Екатерина се засмива със смях, познат от някаква тъмнина, внезапно се обръща към мен и впива устни в моите. Осъзнавам грешката си — ако статуята в парка имаше такива устни, по тъмните нощи често бих я посещавал. Обмислила го е и е поела дълбоко дъх — целувката е толкова продължителна, че по едно време започва да не ми достига въздух — свари ме неподготвен. А освен другото, между нас внезапно се появява един, познат за мен, втвърдил се… предмет. Отлепваме се един от друг и поемаме дълбоко дъх, смеейки се. Опитвам отново да почувствам топлината на устните й, но тя подпира носа ми с показалец.
— Искам да ти кажа нещо… — Очите й блестят. Обичам женските очи, които отразяват по този начин светлината на звездите.
— Като всеки умник в моето положение, очаквам обещание — опитвам се да говоря сдържано. — Да те подсетя ли какво точно да ми кажеш?…
— Спи, лека нощ, мой мили принце! — прошепва в ухото ми тя, изкикотва се и потъва в двора. Движи се толкова тихо, че почти не чувам шума от стъпките й. После спира някъде пред къщата.
Стоя на тротоара и се чувствам доста глупаво. В съзнанието ми изплува споменът за онази тъмна до черно нощ, когато Великият ми подари през прозореца едно момиче. После тази топла и усмихната братовчедка на дявола месеци ме е премятала и водила за носа… Все още не мога да поставя знака за равенство, толкова силно ми въздействат двете роли поотделно.
Екатерина е на няколко метра от мен, но не знам къде точно. Под лозницата е тъмно и аз едва различавам петното на фигурата й. Не знам и какво да правя.
— Браво! Не артистка, а чудо… Не ти ли е неудобно да ми се подиграваш по този гаменски начин? — Това не са уж шеговити реплики. Яд ме е на нея. Още повече ме е яд на мен самия. В същото време усещам как кръвта пулсира на тласъци по цялото ми тяло.
От тъмнината дочувам глас, внимателен и топъл, без грам подигравка.
— След вратата има две стъпала. Внимавай да не се спънеш.
Някъде, на границата между нощта и утрото, когато селските петли започват да разпяват гласовете си, поемам към поделението. Вървя и спя. Дотолкова съм се отнесъл, че вместо да премина през оградата, минавам пред прозорчето на дежурния. В последния момент виждам неподвижната фигура и замръзвам. Но човекът дреме праведно, отметнал неудобно глава.