Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
— Чувал ли си някога по-глупаво име? — попита тя с притеснение в гласа, след което му обясни, че не помни нито как се е озовала там, нито откъде е дошла, нито дори коя е.
Конър я изпрати до вратата на стаичката й зад гостилницата. Не се опита да я целуне, не и по лицето; вместо това взе ръката й в своите длани и нежно я допря до устните си.
— Ще се върна — обеща той. — Но само ако ти искаш.
Кат не отвърна нищо, пленена от начина, по който миглите се спускаха над красивите му кафяви очи, така близо до нея… Той беше висок (трябва да имаше почти метър и осемдесет) и строен, с тяло, изтъкано сякаш само от стоманени мускули. Странно чувство обзе младата жена, когато ръката му докосна нейната… чувство, което сякаш й беше познато, но което не бе изпитвала от няколко години.
— Искаш ли, Кат? — попита Конър.
— Не! — заяви тя и лицето му посърна. — Не се казвам Кат — побърза да поясни младата жена и добави със странно изражение: — Джили.
— Джили?
— Или просто Джил — отвърна тя, а по лицето й се четеше искрено объркване. — Джил, не Кат. Наричаха ме Джили.
Вълнението й нарастваше с всяка дума и бързо се предаде и на Конър.
— Името ти! — възкликна той щастливо. — Ти си спомни!
— Никога не е било Кат! Само Джили, Джил. Сигурна съм в това!
И тогава Конър се наведе и я целуна по устните. След което побърза да се отдръпне, някак извинително, сякаш искаше да я убеди, че е било неволно, че не е могъл да сдържи радостта си от прекрасната новина.
Джил не каза нищо.
— Трябва да кажеш на Петибуа — възкликна Конър и кимна към вратата зад гърба й. — Още сега, макар че последното, което искам, е да се разделя с теб.
Джил кимна и се накани да се прибере, ала той я хвана за рамото и я накара да го погледне в очите.
— Мога ли да дойда пак в „Задругата“? — попита младият мъж напрегнато.
За миг Джил се почуди дали да не му отговори с някоя саркастична забележка, нещо от рода на това, че пивницата е отворена за всички, ала бързо се отказа и вместо това му се усмихна топло и кимна. За миг двамата останаха напълно неподвижни, чудейки се дали няма да последва още една целувка.
Това обаче не се случи и като стисна ръката й в своите, Конър се обърна и си тръгна.
Джил го погледа още малко, питайки се дали се радва, че си е отишъл или не.
Петибуа искрено се зарадва на новината, макар че Джил се страхуваше да не би да я нарани като захвърли името, което Гревис й беше дал. Тъкмо напротив, възрастната жена чак се разплака от щастие:
— Ами да — засмя се тя и я притисна до гърдите си (при което едва не я повали на земята). — Никак не вървеше да ти викаме Уличното коте, когат’ вече не си малко момиче.
Тази вечер Джил си легна преизпълнена с емоции — някои приятни, други — прекалено силни и непознати, за да може да ги разбере напълно. Мислите й се насочваха ту към радостта от това, че си бе спомнила името си, ту отново се връщаха към станалото между нея и Конър. Колко много неща се бяха случили само за една вечер! Колко много чувства и спомени бяха изплували на повърхността! Ето че вече знаеше името си — Джил, макар да беше сигурна, че по-често я бяха наричали Джили.
А и усещането, когато Конър се бе приближил до нея! Как така изведнъж й бе станало горещо, след като само допреди миг бе потръпвала от хлад в мразовитата привечер?
Това чувство като че ли също й бе познато от забравеното й минало, напомняше й нещо едновременно прекрасно и ужасяващо.
Какво точно обаче, тя не знаеше, а и не се опитваше да разбере. Беше си спомнила името си и вярваше, че малко по малко и останалите й спомени ще започнат да се завръщат. И така, с препускащи мисли и объркани чувства, разкъсвана от изгарящо смущение, боязън и топлина, от щастие, но и от спотаен под повърхността ужас, младата жена потъна в прегръдките на най-сладките сънища и най-страшните кошмари, които й се бяха явявали някога.
Глава 15
Мис Пипин
Много скоро и последното късче земя се сля с хоризонта, отстъпвайки място на сиви вълни и тръпчив, солен аромат, толкова плътен, че на Авелин му се струваше, че може да го докосне. Нямаха и миг свободен — непрекъснато проверяваха въжетата, нагласяваха такелажа, поправяха ту това, ту онова. „Бягащия с вятъра“ не бе плавал толкова надалеч от няколко години и капитан Аджонас очевидно беше притеснен. Бънкъс пък изглежда изпитваше огромно удоволствие да възлага на монасите задача след задача, коя от коя по-опасна.
Ала старият морски вълк дори не можеше да си представи през каква сурова подготовка бяха преминали четиримата мъже. Веднъж нареди на Тагрейн и Куинтал да свършат нещо по рейката на гротмачтата и те се изкатериха като котки, по-бързо, отколкото би могъл да го стори дори най-опитният член на екипажа. А когато се заеха за работа, двамата се придвижваха толкова чевръсто, че свършиха само за няколко минути и с лекота се спуснаха обратно на палубата, точно пред Бънкъс.