Едно момче брои звездите
- Автор: Лундемис Менелаос
- Язык: болгарский
- Переводчик: А. А. Коджаев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Едно момче брои звездите». Краткое содержание книги:
Малката искаше да го почерпи от своя „геврек“, който беше пресен.
— Кошницата ти е тук — каза му Морфия. — Чака те.
Той стана да си върви. „Мели се казваш, извика му момичето от вратата. Аз помня. Ти казвай, колкото си щеш, че се казваш Пататия. Мели се казваш!“ Той се зарадва на закачките й, но нямаше сили да й се усмихне.
През нощта Мельос се покатери горе. Всичко вървеше добре. Намери и дървената стълба, и обора, и постелката, която му беше приготвила бабата. Всичко мина добре — както се бяха уговорили. Но болестта беше останала извън уговорката им. Късно през нощта маларията се впи разярена в тялото му и борбата започна. Но тя беше толкова буйна, че събуди дори и мишките. Урана се втурна в стаята като буря. Ръцете й се протегнаха, за да го разкъсат. Съседите се събудиха и си помислиха — „крадци са влезли“.
След малко изпъденият Мельос се мъчеше да намери сред мрака пътя към единственото и най-топло убежище за него в целия свят — колибката на приятеля му Битрос.
За пръв път през живота си той рече „дотук беше всичко“. Издръжливостта му се изчерпа. Свършено, нямаше за него четмо и писмо. И ако упорствуваше да придобие знанията насила, щеше да се съсипе.
Когато след няколко дни почна да посещава отново училището, всички се изплашиха от вида му. Беше станал неузнаваем. Това беше добре дошло за надутите ученици от класа, които и без туй не искаха да имат нищо общо с него.
Когато господин Скамвурас го забеляза сред другите ученици, прикова върху него черните си очи и дълго време го гледа така с безкрайна нежност и мъка.
— Добре дошъл, Кадрас… — каза му той. — Как си, момчето ми?
Малко кръв запълзя по изпитите бузи на момчето, но не успя да ги зарумени. Някакви кикотения „хи-хи-хи“ започнаха да се промъкват като змийчета от чин на чин.
Скамвурас се престори, че не чува.
— Обезпокоихме се… — рече той на момчето. — А не знаехме къде живееш, за да пратим някого да те види.
— Благодаря, господин учителю… — промълви Мельос. — Благодаря ви много.
— Добре ли си сега, момчето ми?…
— По-добре, господин учителю… Благодаря.
Учителят почука с молива си по катедрата и започна да прелиства дневника. Внезапно той прекъсна заниманието си, за да им съобщи, че от понеделник почват писмените изпити. — Длъжен съм да ви предупредя, че онези, които са отсъствували повече от предвидения от правилника срок, ще останат да повтарят класа, независимо от техния успех.
Той замълча за миг и продължи смутено.
— За съжаление трябва да призная, че мярката е до известна степен сурова и несправедлива. Окръжното не дава възможност за никакво друго тълкуване. Кадрас… ще видим, момчето ми, какво може да се направи в твоя случай.
Учениците от първите чинове веднага скочиха на крак.
— Няма да правите хатъри, господин учителю!
— Всичко правите за геврекчията!
— Ще се оплачем!
— Всички сме равни!
— Няма изключения!
Скамвурас се изправи до катедрата и за пръв път застана заканително.
— Стига! — извика той. — Веднага седнете всички!
В отговор учениците започнаха да тропат яростно с крака. Вратата се отвори. Директорът влезе вътре, пламнал от възмущение.
— Каква е тази хавра!… — изкряска той.
— Господин директоре… тук се правят хатъри! — изпискаха двама-трима.
— Онеправдават ни!
— Протестираме!
Директорът удряше с всичка сила с длан по катедрата.
— Тишина!…
После се обърна към учителя:
— Какво значи всичко това? Как се е превърнал класът в зверилник, господин Скамвурас?
— Господин директоре — отговори задавено младият учител, — бях неочаквано изненадан от масова демонстрация на враждебност.
— Това е доста видно, господин учителю, но коя беше причината?
— Обяснявах новото окръжно относно отсъствията… И изяснявайки новите нареждания, отбелязах, че в случай на отсъствие по болест, а такъв случай имаме в класа ни, ще се има предвид особеното положение.
Директорът се позамисли.
— Кой е този случай? — запита той, като понижи гласа си.
— Кадрас… Стани, Кадрас. Заповядайте, случаят е явен.
— Мм… — изръмжа директорът, когато видя за кого се отнасяше. — А… представи ли бележка от своите настойници?
— Не, господин директоре.
— Не?! — повиши пак гласа си директорът. — И вие отдавате внимание на личните уверения на един уличник?
Скамвурас за момент се окопити.
— Не съм поискал и не съм получавал от страна на никого никакви уверения, господин директоре. Случаят е релефно изобразен по лицето му… и говори сам по себе си.
— Във всеки случай… — прекъсна го недоволно директорът — формалностите изискват бележка от настойника.