Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
— Добре — каза тя. — Съгласна съм. По кое време да бъда в „Друидите“?
Кити се подготви внимателно, като написа бележка до родителите си и я пъхна заедно с визитката в един плик. Постави го на леглото си, облегнат на възглавницата. Родителите й нямаше да се върнат преди седем. Срещата бе определена за три. Ако всичко минеше добре, щеше да има достатъчно време да се върне и да махне бележката, преди да я открият.
Излезе от метрото на площад „Лестър“ и тръгна към „Севън дайълс“. Покрай нея минаха няколко лимузини на магьосници; всички останали си пробиваха път по пълния с туристи тротоар, пазейки си джобовете от крадци. Придвижваше се бавно.
За да побърза, тя мина напряко, по тясна уличка, която се отклоняваше зад един луксозен магазин за дрехи, минаваше през цял един блок и излизаше отново на улицата, близо до „Севън дайълс“. Беше усойна и тясна, но никъде по нея нямаше улични музиканти и туристи, което според вижданията на Кити я правеше като огромна магистрала. Тя се вмъкна в нея и тръгна бързо, поглеждайки часовника си. Три без десет. Точно навреме. По средата на уличката се стресна. С вой като от сирена една шарена котка отскочи от някакъв скрит перваз точно пред лицето й и изчезна през решетката на отсрещната стена. Отвътре се чу звук на съборени бутилки. Тишина.
Поемайки си дълбоко дъх, Кити продължи да върви.
Секунда по-късно чу прокрадващи се тихи стъпки зад себе си.
Косъмчетата на врата й настръхнаха. Тя забърза. Не се паникьосвай. И някой друг минава напряко. А и краят на уличката не бе далеч. Вече виждаше движещите се хора по главната улица на другия край.
Стъпките явно се забързаха заедно с нейните. С разширени очи и препускащо сърце Кити започна да подтичва.
После нещо пристъпи от сянката на един вход. Бе облечено в черно, а лицето беше покрито от гладка маска с тесни процепи за очите.
Кити изпищя и се обърна.
Още две маскирани фигури се промъкваха зад нея.
Отвори уста да изпищи, но не можа. Един от преследвачите направи бързо движение: нещо излезе от ръката му — малка, тъмна сфера. Удари се в земята точно пред краката й и се разби на нищо. От мястото, където бе изчезнала, се издигна черна пара, която се извиваше и се сгъстяваше.
Кити бе прекалено уплашена, за да помръдне. Можеше единствено да гледа как парата се оформя в малко синьо-черно крилато същество с дълги, тънки рога и големи червени очи. Нещото увисна за малко във въздуха, превъртайки се през глава, сякаш не бе сигурно какво да направи.
Фигурата, която бе хвърлила сферата, посочи Кити с ръка и изрева някаква команда.
Нещото спря да се върти. Лицето му почти се сцепи на две от усмивката на злобна радост.
То сведе рога, плесна яростно с криле и с писклив радостен вик се хвърли към главата на Кити.
19
След секунда нещото беше върху нея, светлината проблясваше по двата му остри рога, а назъбената му уста зееше широко. Синьо-черните крила биеха пред лицето й, малките мазолести ръце протягаха хищнически нокти към очите й. Усети противния му дъх върху кожата си; пронизителният му писък я оглушаваше. Тя го заудря диво с юмруци, пищейки…
И с високо, звучно изплющяване нещото избухна. Остана само облак от студени черни капчици и тежка горчива миризма.
Кити се срина до най-близката стена, гърдите й се повдигаха бързо, тя се оглеждаше безумно наоколо. Нямаше съмнение — нещото си бе отишло и трите маскирани фигури също бяха изчезнали. И от двете страни уличката бе празна. Нищо не помръдваше.
Сега тя се затича, колкото се може по-бързо, бягаше бързо по оживената улица, криволичеше, навеждаше се, проправяше си път сред тълпата нагоре по лекия наклон, водещ към „Севън дайълс“.
При павираното кръгово движение се срещаха седем улици. От всички страни то бе заобиколено от разхвърляни средновековни сгради от черно дърво и цветна мазилка. В средата на кръговото движение имаше статуя на генерал върху кон, под която седяха множество хора, наслаждавайки се на следобедното слънце. Срещу него имаше друга статуя, на Гладстон в ролята му на законодател. Беше облечен в роба и държеше отворен свитък, с вдигната ръка, сякаш говореше на множеството. Някой — или пиян, или с анархистични виждания — се бе покатерил по великия мъж и бе поставил червен сигнален конус на величествената му глава, придавайки му вид на смешен заклинател от детски разказ. Полицията още не го бе забелязала.
Точно зад гърба на Гладстон се намираше кафене „Друидите“, сборен пункт за младите и жадните. Приземните стени на сградата бяха премахнати и заменени с груби каменни колони, украсени с преплитащи се лози. Около колоните бяха пръснати множество маси, постлани с бели покривки според модата на континента. Всички маси бяха заети. Напред-назад бързаха сервитьори в сини туники.