Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2
- Автор: Ларссон Стиг
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2». Краткое содержание книги:
Още с излизането си през 2005 г. трилогията има зашеметяващ световен успех, като първият том получава наградата „Стъклен ключ“ за най-добър скандинавски роман за 2005 г., а вторият е определен за криминален роман на 2006 г. от Шведската академия за криминална литература. До момента от трите книги по света са продадени над 62 милиона екземпляра.
Ексцентричната и асоциална Лисбет Саландер, на която никой компютър не може да се опре, попада в центъра на драматични събития, свързани със загадъчното й минало. Обвинена в тройно убийство и въвлечена в гонитба на живот и смърт, в която тя е мишената, Лисбет решава веднъж завинаги да скъса със сенките от миналото, да накаже тези, които го заслужават.
По същото време Микаел Блумквист започва да работи върху един невероятно горещ репортаж, свързан с търговия със секс робини. Много от замесените в случая са високопоставени обществени личности.
Докато трае разследването на „Милениум“ и на полицията, съдбите на Микаел Блумквист и Лисбет Саландер отново се пресичат при изключително драматични обстоятелства, които ще им помогнат да открият пътя един към друг.
Стиг Ларшон (1954–2004) е известен шведски журналист и писател, основател на фондацията „Хил“, чиято цел е да открива и описва антидемократичните, дясноекстремистките и расистките тенденции в обществото и в печата. Успоредно на обществената си дейност пише и криминалната поредица „Милениум“. През 2004 г. предава за печат първите три книги и умира от инфаркт, без да дочака появата им на книжния пазар. Носят се непотвърдени, че смъртта му не е случайна, че е свързана с дейността му на разследващ журналист.
Седмица след обира на бронирания автомобил през 1996 година полицията арестувала още три лица по обвинение в съучастие. С това общият брой на задържаните ставал осем, като седем от тях отказвали да говорят. Осмият обаче, едва деветнайсетгодишен младеж на име Биргер Нурдман, не издържал на напрежението и се разприказвал по време на полицейския разпит. Процесът завършил с лесна победа за прокурора. В резултат на това (както предполагаше източникът на Даг Свенсон от полицията) Биргер Нурдман бил открит две години по-късно погребан в мина за добив на пясък във Вермланд, след като изчезнал след отпуск.
Според източника Г. полицията подозирала, че Сони Ниеминен е главатар на бандата. Подозирали още, че убийството на Нурдман е поръчано от Сони Ниеминен, ала нямали никакви документирани доказателства. Въпреки това Ниеминен бил считан за особено опасен и безскрупулен. По време на престоя му в пандиза името му се споменавало във връзка с Арийското братство – нацистка затворническа организация, свързана с Братството „Волфпак“, както и с подозрителни мотоциклетни клубове по целия свят и различни прибягващи до насилие нацистки организации като „Шведска съпротива“ и тем подобни.
Вниманието на Лисбет Саландер обаче бе привлечено от нещо съвсем друго. Едно от сведенията, получени от починалия обирджия Биргер Нурдман по време на полицейския разпит, бе, че използваните по време на обира оръжия са били доставени от Ниеминен, който на свой ред ги бил получил от някакъв югославянин на име Сала, когото Нурдман не познаваше.
Даг Свенсон бе заключил, че става въпрос за умело прикриващ се престъпник. Тъй като в регистъра на населението липсваше лице на име Зала, което да може да бъде свързано с него, Даг предполагаше, че името е по-скоро прякор. Възможно беше обаче да става въпрос за особено хитър престъпник, който съзнателно действа под фалшиво име.
Последната точка от списъка съдържаше обобщение на получената от журналиста Сандстрьом информация за Зала. То бе съвсем кратко. Според Даг Свенсон Сандстрьом веднъж разговарял с лице с това име. Предметът на разговора обаче не се подразбираше от бележките.
Саландер изключи компютъра си в четири часа сутринта, настани се в закътаната прозоречна ниша и се загледа към езерото Салтшьон. Поседя така два часа, като пушеше замислено цигара след цигара. Бе принудена да вземе няколко стратегически решения и да направи анализ на последствията.
Съзнаваше, че трябва да открие Зала и веднъж завинаги да разреши проблема им.
В СЪБОТА ВЕЧЕР, СЕДМИЦА ПРЕДИ ВЕЛИКДЕН Микаел Блумквист посети бивша своя приятелка на улица Слипгатан до кръстовището Хорнстул. Като никога преди бе приел поканата ѝ за купон. Приятелката му вече бе омъжена и съответно нямаше ни най-малко желание за интимно общуване с него, но и тя работеше в областта на медиите, та двамата се поздравяваха при среща. Тя завършваше започнатата най-малко преди десет години книга на тема отношението на медиите към жената и Микаел ѝ помогна с един материал. Това бе причина за поканата.
Проучването му се отнасяше до един простичък въпрос. Бе изровил стратегията за постигане на равенство между половете на Шведската телеграфна агенция, „Дагенс Нюхетер“, „Рапорт“[37] и няколко други медии – стратегия, с която те се фукаха, и след това провери колко мъже и колко жени участват в управлението на по-високо ниво от редакционен секретар. Резултатът беше срамен. Изпълнителен директор – мъж. Председател на управителния съвет – мъж. Завеждащ „Международни отношения“ – мъж. Главен редактор – мъж… И така нататък до първото име на жена. Това бяха обикновено изключения, като Кристина Ютерстрьом или Амелия Адамо[38].
Партито бе частно, а гостите бяха главно хора, които по един или друг начин ѝ бяха помогнали за книгата.
Получи се весела вечер с хубава храна и разтоварващо бъбрене. Микаел бе мислил да се прибере сравнително рано, ала повечето от присъстващите бяха стари познати, които рядко виждаше. Освен това никой от компанията не се впусна в приказки за аферата „Венерстрьом“. Събитието се проточи и гостите си тръгнаха чак към два часа в неделя сутринта. Вървяха заедно до улица Лонгхолмсогатан, след което се разделиха.
Микаел видя как късният автобус го подмина, преди да успее да стигне до спирката. Нощта бе прохладна и той реши да се прибере пеш, вместо да чака следващия автобус. Продължи по улица Хьогалидсгатан до църквата. След това свърна по Лундагатан, което веднага събуди стари спомени.