Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

— Едва ли ще можеш да видиш. Госпожа Алън казва, че никой от долината не е влизал в тази къща след смъртта на бащата и майката на Пат, а това е било преди десет години. Но не ми е казвала дали е хубаво вътре.

— Не може да не е хубаво… при тази красота отвън. Дали господин Хъмбърт няма да ме покани някой път да я видя?

Гласовете се изгубиха. Когато двете жени отминаха, Пат се изправи и се загледа в къщата. Досега не беше забелязал колко е красива отвън — купа от зеленина, изпъстрена с бели цветове.

— Вярно, че е хубава — каза гласно той. — И прилича на хубава върмонтска къща. Също като върмонтска къща и… какво пък, хубава е, един хубав храст.

После, сякаш храстът и стените бяха прозрачни, пред погледа му се появи гостната. Той тутакси се върна към работата си, мъчейки се да не мисли за къщата. Но в съзнанието му отново и отново се връщаха думите на Мей: „Не може да не е хубава.“ И Пат се чудеше как ли изглежда вътре една върмонтска къща. Познаваше добре голямата, солидна къща на Джон Уайтсайд, а от останалите къщи най-много се възхищаваше на Мънровата — луксозна работа, но хубава къща в истинския смисъл на думата май не бе виждал. Той прехвърляше през ума си всички познати къщи, но ни една от тях не отговаряше на онази, която Мей явно имаше пред вид. Спомни си картинка от едно списание — стая с лакиран под, с бяла дървена ламперия и вътрешна стълба, все едно къщата на Джордж Уошингтън. Тази картинка му беше направила силно впечатление. Изглежда, Мей имаше наум такова нещо.

Как да види тая картичка с върмонтската къща? Ако рече да я поиска, ще разберат, че ги е подслушвал. Докато мислеше по този въпрос, обзе го неудържимо желание да види някоя хубава къща, която отвън прилича на неговата. Той остави мотичката и отиде пред къщата си. Хвърлила було над верандата, спуснала завески от бели звезди над закованите капаци, австралийската роза наистина беше великолепна. Пат не можеше да се начуди как не я е забелязал досега.

Тази вечер той направи нещо, за което не би и помислил преди. На прага на къщата на Мънро се отрече от обещанието да прекара вечерта у тях.

— Отвори ми се неотложна работа в Салинас — обясни той. — Не отида ли още сега, ще изпусна доста пари.

В Салинас отиде право в обществената библиотека.

— Имате ли картини на върмонтски къщи… ама хубави? — попита той библиотекарката.

— В списанията вероятно ще се намерят. Елате! Ще ви покажа къде да търсите.

Когато дойде време да затварят, наложи се да му напомнят това. Той вече беше намерил някои картини на вътрешна уредба — такава уредба, каквато не бе и сънувал. Стаите бяха подредени според определен замисъл; всяко украшение, всяка мебел, дори подовете и стените бяха някак свързани и подчинени на този замисъл. В него се раздвижи някакъв дълбок, инстинктивен усет за хубава наредба. Въпреки че никога не беше виждал такива стаи, такова вътрешно оформление. Всяка от познатите му наредби беше резултат от постепенно и безсистемно натрупване на какви ли не вещи. Леля Софи им подарила ваза, баща му купил стол; слагат печка в камината, защото греела повече; мелничарската фирма „Спери“ издава голям календар и майка му изрязва картината и я туря в рамка; купуват по каталог широко рекламирана лампа, без да са я виждали. Така се обзавеждаше къща. А това, което видя в списанията, беше друго — тук имаше мисъл и всичко бе подчинено на тази мисъл. Току преди да затворят библиотеката, той попадна на две картини, поставени редом. Едната представяше стая като познатите му стаи, а на другата се виждаше същата стая, само че в нея нямаше и помен от неразборията. Да не повярваш, че това е една и съща стая. За първи път в живота му го обзе желание да се прибере час по-скоро в къщи. Дощя му се да се изтегне в леглото и да мисли, защото в подсъзнанието му се зараждаше някаква необикновена, нова идея.

Тази нощ Пат не можа да заспи. В главата му се въртяха толкова много планове. По едно време стана и запали лампата, за да хвърли поглед на спестовната си книжка. Малко преди разсъмване се облече и си приготви закуска, а докато закусваше, погледът му все шареше към заключената врата. И в очите му проблясваше злорадство. „Много е тъмно там — каза си. — По-добре да откова капаците, преди да вляза.“

Когато най-после се съмна, взе един железен лост, тръгна около къщата и взе да отковава един по един капаците. Прозорците на гостната остави както си бяха, защото не искаше да разбутва австралийската роза. Накрая се върна в къщата и застана пред заключената врата. Представи си картината и това го спря за миг. После си даде кураж: „Няма и да погледна, веднага ще разпердушиня всичко.“ Бравата изпращя под натиска на лоста. Вратата се отвори с жаловито скърцане и пред погледа му се откри отвратителната стая. Беше замъглена от паяжини; лъхна го мирис на застояло и мухъл. Двете кресла си стоеха от двете страни на ръждясалата печка. Въпреки натрупалия се прах все още личеха вдлъбнатините на възглавничките. Но не това бяха страшните неща. Пат много добре знаеше какво го плашеше. Прекоси бързо стаята, като отмахваше паяжините от очите си. Вътре беше тъмно, понеже капаците още не бяха отворени. Но нямаше нужда да търси опипом масата, знаеше точно къде се намира. Нали цели десет години го беше преследвала? Грабна я с все Библията, протича през кухнята и я изхвърли на двора.