Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Случи се толкова бързо, че Риърдън го осъзна напълно едва след като свърши. Знаеше, че имаше два момента: първият, когато видя силния замах на тялото на Франсиско напред, с който той изпрати снаряда през пространството, след това видя внезапния, неритмичен подскок назад, който беше неуспешен, конвулсивната борба срещу ускорението напред, протегнатите ръце на силуета, изгубил равновесие. Помисли си, че ако скочи през пространството помежду им, на хлъзгавия, ронещ се ръб, ще означава смърт и на двама им — а вторият момент беше, когато се приземи до Франкско, обгърна го, увисна, люлеейки се между празното пространство и ръба, над белия кладенец, след което овладя позата си и го дръпна назад, задържайки още миг тялото му плътно до своето, както би държал тялото на единствения си син. Любовта, ужасът, облекчението се изляха в едно-единствено изречение:
— Внимавай, глупчо!
Франсиско посегна за парче глина и продължи. Когато работата беше свършена и дупката беше затворена, Риърдън забеляза, че усеща изгаряща болка в мускулите на ръцете и краката си, че в тялото му не са останали сили да се движи, и все пак се чувстваше така, сякаш влиза в кабинета си сутрин, готов да разреши още 10 нови проблема.
Погледна Франсиско и забеляза за пръв път, че дрехите им са целите в обгорели дупки, че ръцете им кървят, че парче кожа е одрано на слепоочието на Франсиско, а по бузата му тече чернено ручейче. Франсиско махна очилата и му се усмихна: беше утринна усмивка.
Млад човек с вид на хронична обида и наглост се втурна към него, проплаквайки:
— Нищо не можах да направя, господин Риърдън! — и се впусна в дълга обяснителна реч. Риърдън му обърна гръб, без да обели и дума. Това беше асистентът, който отговаряше за клапата за налягането на пещта, момче, тъкмо завършило колеж.
Някъде в периферията на съзнанието на Риърдън стоеше мисълта, че подобни инциденти стават все по-често заради рудата, която използва, но беше принуден да използва каквато руда намери. Мислеше си, че старите му работници винаги можеха да предотвратят нещастието — всеки от тях щеше да е забелязал признаците на пробив и щеше да знае как да го спре, — но от тях не бяха останали много, и трябваше да наема всякакви хора. През вихрещите се облаци пара наоколо забеляза, че по-възрастните мъже са се втурнали от всички кътчета на фабриката, за да се борят с теча, и сега се бяха подредили в редица, за да получат първа помощ от медицинския персонал. Чудеше се какво им ставаше на младите хора в страната. Но учудването беше пометено от онова, което видя на лицето на колежанчето. Нещо, което не можеше да понесе да види, заради вълната от презрение, заради мисълта без думи, че ако това е врагът, няма от какво да се бои. Всички тези неща дойдоха и изчезнаха в мрака — онова, което ги прогони, беше Франсиско д’Анкония. Видя как Франсиско дава нареждания на мъжете около себе си. Не знаеха кой е или откъде е дошъл, но го слушаха: знаеха, че е човек, който познава работата си. Франсиско спря в средата на изречението, когато видя, че Риърдън се приближава и го слуша, след което каза със смях:
— О, простете ми!
Риърдън каза:
— Давайте. Дотук всичко е правилно.
Не си казаха нищо, докато вървяха заедно в мрака обратно към кабинета. Риърдън усещаше как в него вилнее ликуващ смях, чувстваше, че на свой ред иска да намигне на Франсиско като на съзаклятник, защото е научил тайна, която Франсиско няма да признае. От време на време поглеждаше лицето му, но той не отвръщаше на погледа. След малко Франсиско каза:
— Спасихте ми живота.
„Благодаря“ се съдържаше в начина, по който го каза. Риърдън се засмя.
— Вие спасихте пещта ми.
Продължиха мълчаливо. Риърдън се чувстваше все по-лек с всяка стъпка. Изправил лице в студения въздух, той виждаше тихия мрак на небето и една-единствена звезда над комина с вертикалния надпис „Риърдън Стийл“. Сега беше доволен, че е жив. Не очакваше промяната, която видя в лицето на Франсиско, когато го погледна на светлината в кабинета си. Онова, което беше видял на отблясъка на пещта, си беше отишло. Беше очаквал израз на триумф, на подигравка за всички обиди, които Франсиско беше чул от него, израз, искащ извинение, което той беше готов да даде с леко сърце. Вместо това видя лице, останало без живот заради някакво странно униние.
— Ранен ли сте?
— Не… не, нищо ми няма.
— Елате — нареди Риърдън и отвори вратата на банята.