Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
22.
На сутринта Адаир се събуди на горния етаж върху купчината си слама, дрехите му бяха в безпорядък. Гадеше му се, още чувстваше влиянието на опиатите. Спомни си предупреждението на стареца, но нямаше представа какво си бе позволил да направи с него. Обзе го желание да изтича на долния стаж и да убие господаря си, докато спи. Идеята подпали ума му за цяла секунда. Обаче знаеше, че тук има нещо тайнствено и свръхестествено. Силата и уменията на възрастния мъж бяха необясними, той нямаше да позволи да бъде убит в собственото си леговище.
Цял ден Адаир се опитваше да събере кураж да избяга. Но страхът го бе приковал на място, болката в потрошените кости му напомняше каква е цената за неподчинението. Затова когато слънцето измина целия си път по небето и започна да припада мрак, той седна в ъгъла и закова в поглед в горната част на стълбището.
Старецът не се изненада, когато откри, че слугата му още е в къщата. На лицето му се появи злобна усмивка, но той изобщо не се доближи до Адаир. Захвана се с работа както обикновено. Взе наметалото си от закачалката.
— Тази нощ отивам в замъка на специално събитие. Ако си знаеш интереса, ще си тук, когато се върна.
И излезе, а Адаир се свлече до огъня и му се прииска да има смелостта да се хвърли в него.
Животът продължи така безброй месеци. Побоищата станаха обичайни, макар старецът вече да не използваше ръжена. Адаир бързо разбра, че за тях няма причина; беше станал толкова покорен, че не даваше поводи да бъде пребиван. Боят служеше само за да го държи в подчинение и напрежение. Лекарят караше Маргерит да слага опиати в храната и напитките на младежа, за да му е по-лесно да го бие, докато Адаир не се усети и не започна да отказва да яде. Тогава старецът го биеше, за да го принуди да преглътне опиатите, докато не го приведеше в безпомощно състояние.
Ставаше все по-жесток. Може би бе отприщил някакъв бент в себе си, наслаждаваше се на низостите си и нищо не можеше да го спре. Или пък винаги е бил такъв. Адаир се чудеше дали не е убил предишния си слуга и не е започнал същия смъртоносен цикъл и с него.
Графът изпращаше от време на време някоя девойка за забавление на стареца, някоя нещастна млада жена, отвлечена от хората му при нападенията им на унгарска земя. Водеха я в покоите на лекаря и я връзваха с вериги за леглото. Писъците й се носеха на горния етаж през целия ден, измъчваха Адаир и го наказваха, задето не слиза долу в леговището, за да й помогне да избяга. Понякога, след като старецът излезеше на нощните си разходки, Маргерит пращаше Адаир долу да занесе храна на бедната затворничка.
Той си спомняше първия път, когато с неохота влезе в покоите на господаря си и завари горката девойка гола под завивките, трепереща от ужас и шок и неспособна дори да забележи присъствието му. Тази първа жена не молеше младия мъж да я пусне. Беше парализирана от страх и дори не погледна храната. Адаир се засрами, когато усети, че се възбужда, докато гледаше стройното й женствено тяло, очертано под одеялото, плоския й корем, който се вдигаше и спускаше с всеки уплашен дъх. Съчувствието му към съдбата й и собствените му ужасни спомени за случилото се с него в това легло не успяха да го предпазят от плътското желание. Не посмя да я насили, защото беше собственост на стареца, и се качи нагоре по стълбите, разтреперан от страст.
Девойките обикновено умираха до три дни и лекарят караше Адаир да се отървава от тях, да изнася студените им трупове от леглото и да ги носи в гората. Те лежаха на земята като съборени статуи, докато той копаеше гробовете им. След това ги полагаше в тях, поръсваше ги с вар и ги покриваше с пръст. Смъртта на първата жена до такава степен го изпълни със срам, самопрезрение и отчаяние, че не можеше да я погледне, докато тя очакваше анонимното си погребение.
Но след първата, третата, четвъртата Адаир откри, че нещо в него и в копнежите му вече не е същото. Знаеше, че промяната е отвратителна. Той вече не се страхуваше да прекрачва границата на немислимото. Ръцете му трепереха, когато се поддаваше на желанието си да докосва гордите им — вече вкочанени от смъртта, да прокарва ръце по извивките на телата им. Всеки път, когато ги полагаше в земята, се отъркваше в тях и се радваше на твърдостта си. Но никога не отиде по-далеч, не извърши акта, който смяташе по-скоро за противен, отколкото за привлекателен, така че на труповете бяха спестени по-големи гаври.
Така изминаха няколко години. Побоищата и изнасилванията се разредиха, може би защото Адаир беше станал по-едър и силен. Или пък защото вече не беше момче и не бе толкова привлекателен за стареца.