Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
— Върни се при родителите си. Кажи им, че трябва веднага да се махнат от това село. Тук живее огромно зло и то може да им донесе нещастие, ако не се вслушат в предупреждението — каза той на момиченцето.
Детето посегна към лицето му и докосна мокрите му от сълзи бузи.
— И кой им праща това послание?
— Името ми няма значение — каза Адаир. Знаеше, че дори циганите да знаят името и да тръгнат да го търсят, за да го накажат за кражбата на детето, докато го намерят, той вече ще е мъртъв.
Остана така на колене в тревата, загледан след тичащото към каруците момиченце. Щеше му се и той да побегне през гората и да не спира, но знаете, че е безсмислено. Най-добре беше да се върне в къщата и да понесе наказанието си.
Когато отвори вратата, старецът седеше на писалището. Лекото нетърпение, изписано на лицето му, бързо се смени с познатото презрение и погнуса, когато видя, че Адаир се връща сам.
Стана и изведнъж се оказа много висок, като огромно дърво.
— Ти ме разочарова. И не мога да кажа, че съм изненадан.
— Може да съм ти роб, но не си в състояние да ме принудиш да стана убиец. Няма да го направя!
— Все още си слаб, фатално слаб. И страхлив. Трябваш ми по-силен. Ако смятах, че не си способен да станеш такъв, тази вечер щях да те убия. Но не съм убеден, все още не… затова няма да те убия, само ще те накажа.
И лекарят удари слугата си толкова силно, че той падна на пода и изгуби съзнание. Когато се свести, осъзна, че старецът държи главата му и поднася бокал към устните му.
— Изпий това.
— Какво е? Отрова? С нея ли смяташ да ме убиеш?
— Казах, че няма да те убия тази вечер. Това не означава, че нямам други планове. Изпий го — каза той. Очите му светеха безмилостно, докато Адаир надничаше в чашата. — Изпий го и няма да чувстваш болка.
В този миг отровата щеше да му дойде като спасение, затова преглътна съдържанието, което лекарят наливаше в устата му. Бързо го обзе странно чувство, но не беше като ступора, в който го бяха вкарали оздравителните еликсири. Започна се с изтръпване и гъделичкане в крайниците, след това усещането се разнесе по цялото му тяло. Не можеше да контролира мускулите си, почувства се омаломощен, клепачите му се отпуснаха, все едно бе парализиран, дишането му стана трудно. Когато гъделичкането стигна до основата на черепа, силно бучене в ушите му подсказа, че ще се случи нещо необикновено.
Старецът стоеше пред слугата си и го гледаше хладно. В изражението му имаше нещо много притеснително. Адаир усети как го вдигат и го носят, почувства как с всяка крачка олеква все повече. Спускаше се надолу по стълбите към подземието, в което никога не бе стъпвал, покоите на стареца. Обзе го паника. Вътре беше влажно и задушно, истински зандан. Цареше ужасна мръсотия. В ъглите пълзяха плъхове. Старецът го остави върху легло с вонящ стар мухлясал дюшек.
Адаир искаше да изпълзи оттам, но бе в капана на парализираното си тяло. Старецът невъзмутимо се качи на леглото и започна да съблича пленника си. Издърпа туниката през главата му, разкопча колана му.
— Тази вечер ти премина последната граница, която можех да ти отпусна. От сега нататък мога да те карам да правиш всичко. Затова ще ми се отдадеш и не си прави никакви глупави илюзии.
Смъкна панталоните на младежа и посегна към тънкия плат, покриваш слабините му. Адаир затвори очи, когато пръстите на стареца се заровиха в космите му. Полагаше всички усилия да не се възбуди, докато господарят му си играе с пениса му. След известно време, което му се стори много дълго, старецът пусна играчката си, но плъзна ръце към лицето на Адаир. Пръстите му се притиснаха в скулите, след това в ямките под очите. Младежът се опита да се измъкне от ужасното посегателство, но беше упоен.
— Виж какво, глупаво момче, ще те удуша, ако не ми се подчиняваш. Трябва да дишаш, нали? — старецът стисна носа му и спря достъпа му до въздуха. Адаир издържа колкото можа. Беше дезориентиран, чудеше се дали ще умре, или просто ще изпадне в безсъзнание… Но накрая инстинктът победи и той отвори уста. Тогава старецът проникна през отпуснатите му челюсти. Опиатът милостиво бе започнал да замъглява ужаса и унижението на младежа. Последното, което помнеше, беше как старецът каза, че знае за забежките му с Маргерит и че те трябва да спрат. Не му позволяваше да пилее енергията и семето си за друг.