Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
— Утре ще отидеш до селото и ще намериш малко момиченце. Трябва да е девственица. Не бива да задаваш въпроси и да привличаш вниманието върху себе си, по какъвто и да е начин. Просто намери детето, върни се и ми кажи къде живее.
Паника стисна Адаир за гърлото.
— Как да разбера дали детето е непорочно? Да го прегледам ли…
— Очевидно трябва да намериш много малко момиче. А що се отнася до прегледа — остави това на мен — каза старецът със смразяващ кръвта глас.
Той не му обясни нищо повече, но нямаше и нужда. Адаир вече знаеше, че всяка заповед на лекаря е дяволска, и въпреки това не можеше да му откаже.
Обикновено ходенето до селото беше радост за него, но този път посещението му не предвещаваше нищо добро. Когато стигна, се помота край къщите. Стараеше се да наблюдава селяните, без да привлича вниманието им, но селото беше малко, а и те вече го познаваха. Когато минеше покрай деца, които си играеха или вършеха домашна работа, родителите им веднага ги прибираха или му хвърляха заплашителни погледи.
Малко уплашен как ще реагира лекарят, Адаир се върна по непозната пътека с надеждата тя да му донесе късмет. Стигни до полянка, на която за своя изненада откри множество покрити каруци, подобни на тази, в която живееше семейството му. В селото бяха пристигнали цигани и сърцето на Адаир се изпълни с надежда, че близките му са дошли да го търсят. Огледа пришълците, но скоро осъзна, че не познава никого от тях. Обаче те имаха деца на всякакви възрасти, розовобузести момченца и сладки момиченца. И тъй като беше със същия произход, той се движеше свободно сред тях, макар да им беше непознат.
Способен ли бе да извърши нещо толкова зло, запита се Адаир. Сърцето му биеше силно, докато обикаляше и разглеждаше лицата им. Как би могъл да избере кое от децата да бъде предадено в ръцете на онова чудовище? Тъкмо се канеше да избяга, обладан от презрение към себе си, когато се натъкна на малко момиченце, което му напомни за неговата Катарина, такава, каквато беше като малка. Същата гладка бяла кожа, същите пронизващи черни очи, същата жизнерадостна усмивка. Сякаш съдбата избра вместо него. Чувството за самосъхранение победи.
Лекарят остана доволен от новината и нареди на Адаир, да отиде до циганския катун през нощта, когато всички спят, иди му доведе момиченцето.
— Подходящо е, нали? — попита старецът, като си мислеше сигурно, че това, което се кани да каже, ще накара Адаир да се почувства по-добре. — Твоите хора те изоставиха, продадоха те, без да се замислят. Сега е време за отмъщение.
Но вместо да убеди момчето, че има право да открадне детето, това го накара да настръхне.
— Защо ти е това момиче? Какво ще му направиш?
— Нямаш право да разсъждаваш, просто изпълнявай заповедите — изръмжа му старецът. — Точно започна да се възстановяваш. Ще е жалко пак да ти изпотроша костите.
Адаир се почуди дали да не помоли Бог да се намеси, но молитвите му щяха да се окажат напразни. Имаше всички основания да смята, че с момиченцето са обречени и нищо няма да ги спаси. Затова късно през нощта се върна в катуна. Мина покрай всички каруци и надникна през отворите на платнищата им, докато намери момичето. То спеше свито като коте върху одеяло. Затаи дъх, бръкна вътре и грабна детето. Искаше му се то да се разплаче и да събуди майка си и баща си, дори ако това означаваше да го хванат. Но то спеше в ръцете му като омагьосано.
Адаир не чу никакъв звук зад себе си, когато побягна. Никакъв издайнически шум от каруцата на родителите, нито вик от някой друг обитател на катуна. Детето стана неспокойно и се размърда, а той не знаеше какво да прави, само го притисна още по-здраво към силно биещото си сърце с надеждата да го успокои. Щеше му се да има кураж да не се подчини на зловещата заповед на стареца. Плака през цялото време, докато тичаше през гората.
Но когато наближи къщата, го обзе отчаяна смелост. Просто не можеше да изпълни това нареждане на лекаря, каквото и да му костваше това. Забави крачка и след това се обърна. Когато стигна до полянката, момиченцето вече се бе събудило, но беше тихо и като че ли му имаше доверие. Постави го изправено на земята и коленичи до него.