Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Оттам картата скочи рязко на някакво сиво скалисто място — някаква кариера? — под почти също толкова сиво небе. Изведнъж Свенсон се озова в рудника, усети чакъла под коленете си — коленичеше, наведен над жилка различен на цвят камък в скалата — тъмно изпъкващо индигово. Ръка — неговата ръка — млада, силна, в черна кожена ръкавица — се протегна да докосне синята ивица и пръстът му отчопли едно парченце, все едно бе някакво лепило.
Следващото движение започна сякаш се изправяше в кариерата, но докато погледът му се вдигаше, сцената около него се промени, така че когато се изправи напълно, стоеше в овощна градина — ябълкова. Стволовете на дръвчетата бяха увити със слама заради зимата. Погледът му се премести наляво и той видя висока каменна стена и рехав жив плет, зад тях се издигаше покривът на провинциално имение.
Обърна се още по-наляво и видя Харалд Крабе, който се хилеше самодоволно и гледаше през прозореца на някаква карета, покрай който се мяркаха дървета. Крабе се обърна към него — който и да бе той — и Свенсон прочете по устните му съвсем ясно: „Вие решавате…“ — и пак се обърна към прозореца.
Прозорецът вече водеше в помещение с вито каменно стълбище, което стигаше до метална врата. Вратата се отвори и разкри подобна на пещера зала и някакви машини. Едър мъж се бе навел над една маса, широкият му гръб скриваше лицето на жената, която бе вързана на нея, жена… Свенсон изведнъж позна стаята — в Института, където бе спасил принца.
Вдигна очи от картата. Имаше още неща — в пролуките, почти като през прозорец, по който се стича дъжд, — които не можеше да види ясно. Цигарата му беше догоряла. Замисли се дали да запали нова, но знаеше, че всъщност трябва да реши какво да прави. Нямаше представа дали още го търсят. Ако беше така, скоро щяха да стигнат до църковния двор. Трябваше да си намери сигурно убежище. Или да хване бика за рогата. Кога моментът да помогне на принца щеше да е отминал? Свенсон не можеше да го изостави просто така. Не можеше да се върне в комплекса — не вярваше на Флаус — и все още нямаше представа къде да намери мъжа в червено или Изобел Хейстингс. Ако не си намереше скривалище, единственото, което му оставаше, колкото и глупаво да изглеждаше, бе да се опита още веднъж да се срещне с мадам Лакер-Сфорца. Сигурно в натоварената сутрешна суетня щеше да е безопасно да отиде в „Сен Роял“. Имаше два патрона — повече от достатъчно да я убеди, стига да успееше да влезе. Или щеше да е по-добре да я причака отвън?
Наблюдаваше входа на „Сен Роял“ отдалече, от другата страна на авенюто. Не виждаше никой, който би могъл да е страж. Но пък вече го бяха причакали тук, когато се опитваше да се види с мадам Лакер-Сфорца. Вероятно дори не им хрумваше, че може да опита пак. Запита се дали истинският капан не се крие вътре — може би в друга частна стая, където щяха да се разправят с него далеч от хорски очи. Тази възможност правеше начинанието му още по-рисковано, защото до последно нямаше да знае дали е в безопасност. И все пак реши да влезе и с мрачна решителност тръгна по тротоара.
И точно когато се озова срещу хотела и се канеше да пресече, от входа, прекрасно нагласена във виолетова рокля, избродирана със сребърна нишка, черни ръкавици и изискана черна шапка, излезе мадам Лакер-Сфорца. До нея, пак в раирана рокля — този път на синьо и бяло — застана госпожица Пул. Свенсон веднага се дръпна от бордюра към витрината на един ресторант. Не го видяха. Той зачака — наблюдаваше улицата и в двете посоки, — развълнуван от мисълта, че е възможно да успее да говори с мадам Лакер-Сфорца, без да влиза в хотела, без да влиза в капана. Преглътна, огледа се за пролука между преминаващите карети и реши все пак да пресече.
Но в този миг зад двете жени се появи Франсис Сонк — с елегантно жълто палто и шапка — тъкмо нахлузваше жълти ръкавици от ярешка кожа. С пленителна усмивка той се наведе към двете и прошепна нещо, което накара госпожица Пул да се изчерви и да се разкикоти, а мадам Лакер-Сфорца да се усмихне иронично. Сонк предложи ръка и на двете дами и тръгна между тях. Кимна към улицата и за един ужасяващ миг Свенсон си помисли, че са го видели — беше съвсем на открито, — но видя, че Сонк има предвид една открита карета, която тъкмо спираше до тях. В каретата седеше граф Д’Орканч. Тримата се качиха и каретата потегли. Свенсон смаяно гледаше след нея.