Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Само да подхванат играта — отговори със смях мистър Уордл.
— Какво значи това? — запита пак мистър Пикуик.
— На прост английски значи да подплашат враните.
— О, само това ли?
— Да, доволен ли сте?
— Напълно.
— Добре тогава. Аз ли да почна?
— Моля, разбира се — рече мистър Уинкл, за когото всяка отсрочка бе добре дошла.
— Дръпнете се тогава. Хайде-е!
Единият от малчуганите нададе вик и разклати един клон, на който имаше гнездо.
Пет-шест млади врани, подели разгорещен спор, изхвърчаха да се осведомят какво ги безпокои. Възрастният джентълмен стреля вместо отговор. Една птица се строполи на земята, а другите излетяха в небесата.
— Дигни я, Джо! — рече възрастният джентълмен.
Усмивка озари лицето на младежа, когато тръгна напред: смътни видения на пай с птиче месо се мяркаха в неговото въображение. Той взе да се смее, когато се връщаше с враната: тя беше доста тлъстичка.
— А сега, мистър Уинкл — подкани домакинът, като пълнеше отново своята пушка, — е ваш ред, стреляйте.
Мистър Уинкл пристъпи напред и се прицели. Мистър Пикуик и неговите другари неволно приклекнаха да не би да ги удари някоя от многобройните падащи птици — а в това, че много врани щяха да паднат след опустошителния изстрел на приятеля им, те бяха твърдо убедени. Настъпи тържествена пауза — вик на малчугана — плясък на криле — едва чуто щракане.
— Ехе! — извика възрастният джентълмен.
— Не е ли в ред? — запита мистър Пикуик.
— Засечка — промълви мистър Уинкл, бледен като платно — навярно от разочарование.
— Странно — рече възрастният джентълмен и пое пушката, — нито веднъж досега не са ми правили засечка. Ха, ами къде ви е кабзата?
— Боже мой! — възкликна мистър Уинкл. — Забравил съм кабзата, представете си!
Това дребно опущение биде поправено. Мистър Пикуик пак приклекна. Мистър Уинкл се приведе напред с твърд и решителен израз; мистър Тъпман надничаше иззад едно дърво. Малчуганът нададе вик; четири птици излетяха. Мистър Уинкл гръмна. Чу се писък, но по-скоро на човек, не на врана — писък от болка. Мистър Тъпман бе спасил живота на няколко безобидни врани, като прие една част от сачмите в лявото си рамо.
Невъзможно би било да опишем последвалата суматоха. Да разкажем как мистър Пикуик в първия пристъп на вълнение нарече мистър Уинкл: „Негодник!“, как мистър Тъпман се просна целият на земята; как обхванатият от ужас мистър Уинкл коленичи до него; как мистър Тъпман унесено произнесе някакво женско име, след това отвори едното си око, после другото, а после се отпусна отново и ги затвори и двете — всичко туй би било толкова трудно да се опише в подробности, колкото и да се разкаже как този нещастен индивид постепенно дойде на себе си, как превързаха раната му с носни кърпи и как биде поведен обратно с бавни крачки, придружаван от своите разтревожени другари.
Наближиха къщата. Дамите, застанали до градинската порта, чакаха тяхното завръщане и закуската. Появи се лелката стара мома; усмихна им се и им направи знак да вървят по-бързо. Ясно бе, че не знаеше за произшествието. Бедното същество! Понякога незнанието е истинска божия благословия.
Те дойдоха още по-наблизо.
— О, какво се е случило с дребния стар господин? — запита Изабела Уордл. Лелката стара мома не обърна никакво внимание на тези думи; тя помисли, че се отнасят за мистър Пикуик. В нейните очи Трейси Тъпман беше младеж; тя гледаше на годините му през умалително стъкло.
— Не се плашете! — извика възрастният домакин, страхувайки се да не разтревожи дъщерите си. Малката дружина бе тъй скупчена около мистър Тъпман, че още не можеше да се разбере ясно от какво естество бе злополуката. — Не се плашете — повтори домакинът.
— Какво се е случило? — разпищяха се дамите.
— Мистър Тъпман претърпя малко премеждие, нищо повече.
Лелката стара мома нададе пронизителен писък, избухна в истеричен смях и падна възнак в ръцете на племенничките си.
— Полейте я със студена вода — рече възрастният джентълмен.
— Не, не — промълви неомъжената лелка. — Сега ми е по-добре. Бела, Емили — доктор! Ранен ли е той? Умрял ли е? Той… ха, ха, ха! — Тук лелката стара мома беше обхваната от пристъп номер две на истеричен смях, примесен с писъци.