Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
В другото мазе отново се почувства сигурен. Коленичи и започна да брои празните бутилки в торбата. Четиринайсет бирени и една от алкохол, нея нямаше да я вземат.
Когато вдигна очи, за да съобщи резултата на Ели, тя стоеше пред него, вдигнала меча като за нападение. Свикнал да му се стоварват неочаквани удари, Оскар леко потрепна. Но Ели измънка нещо, докосна рамото му с меча и заяви с гръден глас:
— С това те посвещавам в рицарско звание, победителю на Йони, рицар на Блакеберг и всички околни райони като Велингбю… ъъ…
— Рокста.
— Рокста.
— Може би Енгбю?
— Може би Енгбю.
Удряше леко рамото му при всяко ново име. Оскар извади ножа си от чантата, вдигна го и се провъзгласи за „рицар на може би Енгбю“. Искаше Ели да е Прекрасната девойка, която да спаси от Змея.
Само че тя предпочете да е страховито чудовище, което хапва прекрасните девойки за закуска, и трябваше да се бие с нея. Оскар остави ножа прибран в ножницата, докато се дуелираха, викаха и тичаха по коридорите. Посред играта в ключалката на вратата изстърга ключ.
Те се свиха в избеното помещение за хранителни продукти, където мястото едва стигаше да седят бедро до бедро, задъхани и безшумни. Чу се мъжки глас.
— Какво правите тук долу?
Оскар седеше притиснат до Ели. Вълнението го задушаваше. Човекът направи няколко крачки навътре от вратата.
— Къде сте се скрили?
Оскар и Ели притаиха дъх, защото мъжът се спря да се ослуша. После каза:
— Проклети хлапетии — и си тръгна.
Останаха в избеното помещение, да не би да се върне, после изпълзяха навън, подпряха се на дъсчената стена и се засмяха. След миг Ели легна на циментения под и се загледа към тавана. Оскар я побутна по крака.
— Уморена ли си?
— Да. Уморена.
Той извади ножа от канията, разгледа го. Беше тежък, красив. Внимателно притисна пръст в острието му, дръпна го. Малка червена точица. Направи го пак, по-силно. Погледна си пръста, на върха му имаше капка кръв. Но не, така не ставаше.
— Ели? Искаш ли да направим нещо?
Тя продължаваше да се взира в тавана.
— Какво?
— Искаш ли… да се свържем в съюз?
— Да.
Ако беше попитала „как“, той най-вероятно щеше да й разкаже какво бе намислил, преди да го направи. Тя обаче отвърна само с „да“. Беше съгласна на всичко. Оскар преглътна тежко, стисна острието в шепа, затвори очи и изтегли ножа. Остра пареща болка. Задъха се.
Направих ли го?
Отвори очи, разтвори длан. Да. На нея имаше тънка резка, кръвта бавно напираше: не както си беше представял, на тънка ивица, а на капчици като перлен низ, те се сляха в по-дебела и неравна линия, докато ги гледаше в захлас.
Ели вдигна глава.
— Какво правиш?
Оскар продължаваше да държи ръката пред лицето си, взираше се в нея:
— Много е лесно. Ели, никак не… — показа й кървящата си длан.
Тя се облещи. Заклати неистово глава и запълзя назад, далеч от ръката му.
— Не, Оскар…
— Какво има?
— Оскар, не.
— Почти не боли, никак.
Ели замря, вторачена в ръката му, не спираше да клати глава. В другата си ръка Оскар държеше ножа за острието и й го подаде откъм дръжката.
— Може само да си убодеш пръста. После ще смесим кръвта си. Ще сключим съюз.
Ели не взе ножа. Оскар го остави на пода, за да подложи здравата си ръка под раната, от която се застича кръв.
— Хайде де! Не искаш ли?
— Оскар… не. Ще се заразиш, ще…
— Изобщо не се усеща.
През лицето й сякаш мина призрачна сянка и така изкриви облика й, че Оскар забрави за кръвта, която покапа от ръката му на пода. Сега тя изглеждаше като чудовището, на което току-що се бе преструвала в играта им, и той отстъпи назад, а болката в ръката му се засилваше.
— Ели, какво…
Тя седна, сви колене под себе си, превъртя се на четири крака и впери поглед право в кървищата му ръка, пропълзя крачка към нея. Спря се, стисна зъби и изсъска:
— Махай се!
Очите на Оскар се насълзиха от страх.
— Ели, спри! Вече не играем. Стига!
Ели запълзя отново, спря се. Наложи си да извие глава, да я наведе към пода, извика: