Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
То ръфаше шията й, гърлото, кървава струя се стичаше между гърдите й. Тя нададе вой и се задърпа да го отърси от гърба си, с писък падна пак на снега.
Нещо твърдо й запуши устата. Ръка.
Нокти се забиха в меката плът на бузата й… дълбоко, още по-дълбоко, чак до костта.
Зъбите спряха да ръфат и се чу всмукващ звук, сякаш някой допиваше със сламка остатъка от питие в чашата. Нещо потече по окото й и тя не знаеше дали са сълзи, или кръв.
Когато Лаке излезе от блока, Виргиния беше тъмна фигура, която се движеше по алеята в посока към улица Арвид Мьорне. Гърдите го боляха от тичането по стълбите, а болката в лакътя го пронизваше в рамото. Но гой се затича. Бързаше да я настигне. Главата му започна да се избистря от свежия въздух, от страха да не я загуби — той го пришпорваше.
Щом стигна до завоя, където „пътеката на Йоке“, както бе започнал да я нарича, срещаше „пътеката на Виргиния“, той спря и пое дълбоко дъх, за да извика името й. Тя вървеше между дърветата само на петдесетина метра пред него.
Тъкмо щеше да извика, видя как някаква сянка падна от клона над Виргиния, стовари се върху нея и тя се свлече на земята. Викът му се стопи в хриптене и той отново хукна към нея. Искаше да изкрещи, но въздухът не му стигаше и за бяг, и за вик.
Пак се втурна.
Пред очите му Виргиния се изправи с нещо голямо на гърба, завъртя се като обезумяла гърбушка и падна.
Той нямаше никакъв план, никакви мисли. Нищо друго, освен да дотича и да махне това нещо от гърба й. Тя лежеше в снега отстрани до пътеката, а черното нещо я беше полазило.
Дотича и с всичка сила заби ритник право в черното. Кракът му се удари в нещо твърдо и той чу остро изпращяване като от пропукване на лед. Черното отхвърча от гърба на Виргиния и падна на снега до нея.
Виргиния не помръдваше, по снега тъмнееха петна. Черното седна на земята.
Дете.
Лаке стоеше, загледан в нежното личице на детето, обрамчено с черна коса. То се взря в него с огромни тъмни очи.
Детето застана на четири крака като котка, готова за скок. То отвори уста и Лаке видя остри зъби да блясват в мрака.
Така изминаха няколко задъхани мига. Детето остана в тази поза и Лаке забеляза, че пръстите му са нокти, очертаваха се ясно на снега.
Лицето на малкото създание се изкриви от болка, то се изправи на два крака и се понесе по посока на училището с дълги бързи прескоци. След секунди се скри в сенките и изчезна.
Лаке стоеше вцепенен и мигаше, за да предпази очите си от стичащата се в тях пот. После се хвърли към Виргиния, неподвижна на земята. Видя раната. Шията й беше разкъсана и черни струйки се стичаха към косата, към врата й. Той изхлузи якето си, съблече бързо пуловера, надипли ръкава и го притисна към раната.
— Виргиния! Виргиния! Скъпа, любима…
Най-сетне произнесе тези думи.
Събота
7 ноември
На път към татко. Знаеше наизуст всичките завои, беше минавал този маршрут… колко пъти? Сам може би едва десет или дванайсет, но заедно с майка си още трийсет най-малко. Родителите му се разведоха окончателно, когато беше на четири, но Оскар ходеше при баща си през уикендите и ваканциите.
От три години му се позволяваше да пътува сам. Този път майка му дори не го заведе до Техническия институт, откъдето тръгваха автобусите. Вече беше голямо момче: в портфейла си имаше собствен талон за метрото.
Всъщност портфейлът му служеше само за да има къде да държи купените билети, но сега разполагаше и с двайсет крони за бонбони например, а и бележките от Ели.
Оскар зачопли лепенката на дланта си. Не искаше повече да се срещат. Беше отвратителна. Случилото се в мазето сякаш…
Тя показа истинското си лице.
В нея имаше нещо… Ужасно. Всичко онова, от което човек трябва да се пази. Височини, огън, стъкла в тревата, змии. Всичко, от което майка му го предпазваше с цената на много усилия.
Може би точно затова не беше ги запознал. Майка му щеше да разпознае опасността, щеше да му забрани да я доближава. Да доближава Ели.
Автобусът се отклони от магистралата, насочи се към Спилешбуда. Това беше единственият автобус, който отиваше до остров Родмансьо, та затова се налагаше да лъкатуши през всички възможни селца. Подминаха планинския пейзаж от натрупани греди пред дъскорезницата в Спилешбуда, направиха остър завой и за малко да залитнат надолу по склона.