Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
Тренировката мина добре. Той далеч не беше толкова безпомощен, колкото си мислеше, дори се представи по-добре от две-три други момчета, ходили вече няколко пъти. Безпокойството, че учителят ще го разпитва за случилото се днес на леда, се оказа неоправдано. Попита само: „Говори ли ти се за това?“, и когато Оскар поклати глава, той не настоя.
Басейнът беше друг свят, отделен от училището. Учителят не беше толкова строг, а останалите момчета не го закачаха. Всъщност Мике го нямаше. Дали сега не се бои от него? Тази мисъл го опияняваше.
Пресрещна Ели.
— Здрасти.
— Привет.
Сега и Ели използваше тази дума за поздрав. Тя носеше някаква несъразмерно голяма риза на карета и пак изглеждаше някак си… съсухрена. Кожата — суха, лицето — изпито. Оскар и снощи забеляза няколко бели кичура, сега бяха станали доста повече.
Когато беше здрава, Оскар я смяташе за най-сладкото момиче на света. Но в този й вид… просто на нищо не приличаше. Хората не изглеждат така. Като джуджета. Само че те не са толкова слаби, толкова… не, не приличаше дори на джуджетата. Беше й благодарен, че не се показа пред момчетата.
— Как е? — попита той.
— Горе-долу.
— Ще си играем ли?
— Много ясно.
Тръгнаха да се прибират рамо до рамо. Оскар имаше план. Щяха да сключат съюз. Ако го направят, Ели ще оздравее. Ще стане магия — като тези, за които четеше в книгите. А магията… тя наистина съществува. Поне донякъде съществува. Не се получава само при онези, които я отричат.
Влязоха в двора. Той докосна рамото й.
— Хайде да отидем в общото мазе.
— Ами… Добре.
Влязоха във входа на Ели и Оскар отключи вратата за сутерена.
— Ти нямаш ли ключ за тук? — попита той.
— Май нямам.
Вътре беше тъмно като в рог. Вратата зад тях се затръшна. Стояха един до друг, чуваха само дишането си. Оскар прошепна:
— Ели, знаеш ли. Днес… Йони и Мике искаха да ме хвърлят във водата. В една дупка в леда.
— Не! Ти…
— Чакай. Знаеш ли какво направих? Носех клон, голям клон. Ударих Йони по главата и потече кръв. Получи мозъчно сътресение, закараха го в болница. Но не можаха да ме хвърлят във водата. Аз… го ударих.
Няколко секунди мълчание. После Ели каза:
— Оскар.
— Да?
— Браво.
Той протегна ръка към ключа за лампата, искаше да види лицето й. Светна. Тя го погледна право в очите и той забеляза зениците й. За част от секундата, преди да се адаптират към светлината, те приличаха на онези кристали, за които учеха по физика. Бяха… елипсовидни.
Като на гущерите. Не. На котките. Котките.
Ели премигна. Зениците й станаха като преди.
— Какво има?
— Нищо. Ела…
Оскар отиде до общото мазе и отвори вратата. Чувалът беше почти пълен, не го бяха изнасяли от известно време. Ели се шмугна до него и заровиха из боклука. Оскар намери торба с празни бутилки, които можеше да върне. Ели откри пластмасов меч, размаха го и попита:
— Ще проверим ли и в другия вход?
— Не, Томи и компания може да са там.
— Кои са те?
— Ами едни по-големи момчета, имат мазе, където… се събират вечер.
— Много ли са?
— Не, трима. Най-често само Томи.
— И са опасни?
Оскар сви рамене:
— Добре, дай да видим.
През Оскаровия вход стигнаха до входа на Томи. Там Оскар се поколеба. Ами ако са вътре? Ако видят Ели? Ако… може да се случи нещо, с което не би успял да се справи. Тя вдигна пластмасовия меч пред себе си:
— Какво има?
— Нищо.
Отключи вратата. Още щом влязоха в коридора, той чу музика откъм мазето им. Обърна се към нея и прошепна:
— Тук са! Ела.
Ели не помръдна. Душеше въздуха.
— На какво мирише?
Оскар се увери, че няма никакво движение в дъното на коридора, помириса въздуха. Не усети нищо различно от обичайните миризми в сутеренния етаж. Ели каза:
— Боя. Лепило.
Оскар пак помириса въздуха. Не надуши нищо, но знаеше какво е. Когато се обърна, за да я изведе оттам, видя, че тя човъркаше ключалката на вратата.
— Да си вървим. Какво правиш?
— А, само…
Докато отключваше входа към съседния коридор, пътя за отстъпление, вратата зад тях се затвори. Но с по-особен звук. Без щракване. Само метален удар. По пътя обратно разказа на Ели за дишането на лепило, как се замайваха момчетата след лепилото.