Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
Лаке почти не говореше. Седеше, зареял поглед в пространството, а очите му плувнаха в алкохолни пари, после помътняха, накрая се замъглиха. От време на време устните му се помръдваха беззвучно, сякаш разговаряше с призрак.
Виргиния се изправи и отиде до прозореца.
— Става ли да отворя малко?
Йоста поклати глава.
— Котките… може… да скочат долу.
— Абе ще стоя тук да пазя.
Йоста продължи да клати глава автоматично и Виргиния отвори прозореца. Въздух! Тя вдиша жадно няколко глътки свеж въздух и веднага се почувства по-добре. Лаке, който бе започнал да се свлича настрани поради липсата на Виргиния като опора, се изправи внезапно и заяви на висок глас:
— Приятел! Истински… приятел!
Стаята отвърна с одобрително ломотене. Всички разбираха, че той говори за Йоке. Лаке се втренчи в празната чаша в ръката си и продължи:
— Имаш приятел… който никога не те е предавал. И това е безценно. Чувате ли? Безценно! Трябва да разберете, че ние с Йоке бяхме… ей така! — той сви ръка в здрав юмрук и го размаха пред лицето си. — Нищо не може да замени това. Нищо! Седите тука и гъгнете: „толкова свестен човек“, и прочее, но вие… вие сте просто кухи. Шушулки! Аз вече си нямам никого. Йоке… няма го. Никого. Така че не ми говорете за загуба, не ми говорете…
Виргиния го слушаше от прозореца. Отиде при него, за да му припомни за своето съществуване. Приклекна пред коленете му, потърси да срещне погледа му и каза:
— Лаке…
— Не. Не ми се навирай… „Лаке, Лаке“… просто е така! Нищо не схващаш. Ти си… безчувствена. Отиваш в града, хващаш си шофьор на ТИР или какъвто е там и го водиш вкъщи да те изчука. Такива ги вършиш. Мамка ти… цял автопарк тираджии са те оправили, нали! А приятелят… приятелят…
Виргиния се изправи с насълзени очи, зашлеви шамар на Лаке и избяга от жилището. Лаке се търкулна на дивана и се удари в рамото на Йоста. Той измънка:
— Прозорецът, прозорецът…
Морган го затвори с думите:
— Браво бе, Лаке. Добре го даваш. Едва ли ще я видиш пак.
Лаке се надигна, завлече се с омекналите си крака до Морган, който гледаше през прозореца.
— По дяволите, не исках…
— Ясно. Ама на нея го кажи.
Морган кимна надолу — Виргиния тъкмо излизаше от входа, тръгна към парка с бързи крачки и сведена глава. Лаке проумя какво беше казал. Последните думи отекнаха в главата му като ехо. Така ли й казах? Завъртя се и се втурна към вратата.
— Трябва да…
Морган кимна.
— Давай бързо. Поздрави я от мен.
Лаке хукна надолу по стълбите, доколкото успя с разтрепераните си крака. Мозаечните стъпала пъстрееха пред очите му, парапетът се плъзгаше толкова бързо, че започна да му пари на дланта. На едната площадка се подхлъзна, падна и болезнено си удари лакътя. Ръката му пламна и се скова. Той се вдигна и се запрепъва надолу по стълбите. Бързаше да спаси човешки живот. Своя.
Виргиния вървеше към парка, без да се обръща назад.
Хлипаше и подтичваше, сякаш искаше да избяга от сълзите. Те обаче я преследваха, пълнеха очите й, стичаха се по бузите й. Токчетата на обувките й дупчеха снега, чаткаха по асфалта на пътеката в парка; тя се обгърна с ръце.
Наоколо нямаше жива душа и тя се разхлипа, забързана към вкъщи, притисна ръце към корема си; болката й нарастваше отвътре като злобен ембрион.
Допусни някого по-близо и той ще те нарани.
С право поддържаше само краткотрайни връзки. Не пускай никого в живота си. Сближиш ли се, ще те нарани. Разчитай само на себе си. Можеш да понесеш болката, ако си сама. Ако нямаш надежда.
Ала за Лаке бе имала надежда. Нещата да се развият с времето. И после. Един ден. Какво? Приемаше храната и топлината й, но тя не означаваше нищо за него.
Вървеше приведена по алеята, превита от мъка. Сякаш имаше на гърба си някакъв демон и гой й нашепваше в ухото ужасии.
Вече не. Никога.
Тъкмо си помисли за демона и той скочи отгоре й.
На гърба й се стовари нещо тежко и тя падна безпомощно. Затисна буза в снега и сълзите по лицето й се вледениха. Нещо я притискаше към земята.
За миг наистина помисли, че демонът на мъката се е материализирал и я е нападнал. После усети разкъсващата болка в шията, остри зъби се забиха в гърлото й. Тя успя някак да се изправи, завъртя се, мъчеше се да се отърве от нещото на гърба си.