Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
Чета много и така.
Спомни си също, че очакваше момчето първо да дойде при полицейската кола. Може би тогава щеше да го вземе на кратка обиколка. Би го окуражил, та да му вдигне самочувствието. Само че то не дойде.
А сега го нямаше.
Гунар прегледа записките си от разговорите с момчетата, които снощи бяха на басейна. Показанията им до голяма степен съвпадаха, а една дума се повтаряше през цялото време: ангел.
Оскар Ериксон бил отведен от ангел.
Същия ангел, който според показанията им откъснал главите на Йони и Джими Форшберг и ги зарязал на дъното на басейна.
Когато Гунар разказа това за ангела на фотографа криминалист, снимал с подводна камера двете глави на мястото, където ги бяха открили, той отвърна:
— В такъв случай едва ли е небесен ангел.
Така де…
Погледна през прозореца, опита се да намери разумно обяснение.
В двора училищното знаме се вееше, спуснато наполовина.
Двама психолози присъстваха на разговорите с момчетата от басейна, понеже няколко от тях проявиха обезпокоителната тенденция да говорят твърде нехайно за случилото се, сякаш беше филм, нещо, което не бе станало в действителност. Де да беше!
Проблемът бе, че анализаторът на кръвните проби до известна степен потвърди казаното от момчетата.
Кръвта се бе разлетяла в такива траектории, оставила следи на такива места (таван, греди), че още от пръв поглед изглеждаше да е пръсната от нещо… летящо. Точно това трябваше да намери обяснение. Да се обори.
Сто на сто щяха да успеят.
Учителят на момчетата лежеше в спешното със силно сътресение на мозъка и щяха да говорят с него най-рано утре. Но едва ли щеше да им съобщи нещо ново.
Гунар притисна слепоочията си, присви очи, погледна записките си.
„… ангел… криле… главата се откъсна… ножчето… опита да удави Оскар… Оскар беше съвсем посинял… като лъвски зъби… отнесе Оскар“.
И единственото, което му се въртеше в главата, беше:
Трябва да си дам малко почивка.
— Твой ли е?
Стефан Ларшон, кондуктор по линията Стокхолм-Карлстад, посочи багажника. В днешно време рядко се случваха такива. Истински куфар.
Хлапакът в купето кимна и му подаде билета си. Стефан го перфорира.
— Има ли кой да те посрещне?
Момчето поклати глава:
— Не е толкова тежък, колкото изглежда.
— Не, няма значение. А какво носиш в него, ако не е тайна?
— Разни работи.
Стефан погледна часовника си и щракна с кондукторските си клещи във въздуха.
— Ще се е смрачило, когато пристигнем.
— Мм.
— Кашоните. И те ли са твои?
— Да.
— Не искам да… но как ще?…
— Ще ми помогнат. После.
— Аха. Да, да. Добре. Приятно пътуване тогава.
— Благодаря.
Стефан дръпна вратата на купето, продължи към следващото. Момчето явно щеше да се справи. Ако той самият имаше да мъкне толкова багаж, едва ли би изглеждал толкова радостен.
Е, по-различно е, когато си млад.
Ако някому хрумне да провери какво е било времето през ноември 1981-ва, ще открие, че зимата беше необичайно мека. Позволих си леко да понижа температурата с няколко градуса.
Всичко останало в книгата е истина, макар да се случи по по-различен начин.
Бих искал освен това да благодаря на няколко души.
Ева Монсон, Микаел Рюбсамен, Кристофер Шогрен и Ема Бернтсон прочетоха първоначалната версия и изказаха ценни напътствия.
Ян-Улоф Вестрьом я прочете и не даде напътствия. Но той ми е най-близкият приятел.
Арон Хаглунд я прочете и толкова много я хареса, че се осмелих да предложа ръкописа. Благодаря.
Благодаря също на служителите от библиотеката във Вингокер, които търпеливо и дружелюбно издирваха и поръчваха странни книги, от които се нуждаех по време на писането. Малка библиотека с голямо сърце.
И, разбира се: благодаря на Мия, жена ми, която ме изслушваше да й чета текста, докато го пишех, караше ме да променям по-ужасните моменти, да развивам подобрите. Не смея и да помисля за сцените, които щяха да останат, ако не беше тя.
Благодаря на всички.
Йон Айвиде Линдквист