Тайният кръстоносен поход
- Автор: Боуден Оливер
- Серия: Орденът на асасините (Assassin's Creed) #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978–954–389–190–0
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Тайният кръстоносен поход». Краткое содержание книги:
Бащата на Марко Поло — Николо, най-накрая разкрива тайната, която е пазил цял живот — историята на Алтаир, един от най-впечатляващите членове на Братството на асасините.
Той винаги се е подчинявал на правилата на Братството. Но в един ден нарушава трите най-важни сред тях и статутът му на Върховен учител е отнет. За да го заслужи отново, Алтаир се отправя на непосилна мисия. Тя го отвежда в Светите земи и го изправя срещу деветима свирепи врагове. Най-коварният от тях е Робер дьо Сабле — водачът на тамплиерите. Докато опитва да докаже всеотдайността си, Алтаир разбира истинската същност на Ордена на асасините.
В „Тайният кръстоносен поход“ историята на Алтаир е разказана за пръв път. История, белязана от дългата борба срещу заговора на тамплиерите, трагедията на едно семейство и жестокото предателство на стар приятел.
Разказ за едно пътуване, което ще промени хода на историята…
— Можем да я пазим вместо теб — предложи Александър. — Имаме сигурна квартира.
Тя прокле продажните им души, докато вървяха. Имаше доста груб език за англичанка.
Алтаир попита Александър защо има толкова малко хора по улиците.
— Като призрачен град е, нали? Хората се страхуват да излизат, да не би да нарушат някой от шантавите им закони.
Алтаир се замисли.
— Досега тамплиерите не са се интересували от управлението. Какво се е променило сега?
Александър не отговори. Докато вървяха, подминаха двама войници, които ги изгледаха подозрително. Алтаир се стегна, уплашен, че Мария може да ги издаде. Тя обаче не каза и дума и той се запита дали не се дължеше на това, че я бяха изоставили в Акра. Може би… Не. Той прогони мисълта от ума си.
Пристигнаха в убежището — неподдържан склад, в който Александър беше направил базата си. Имаше помещение със залостена дървена врата, но за кратко оставиха жената навън; Алтаир провери въжето на китките й, прокара пръст под него, по ръката, за да е сигурен, че не я прежулва. Тя го погледна с неприкрито отвращение.
— Едва ли си дошъл от добрина — отбеляза Александър, когато се настаниха. — Ще кажеш ли защо си тук?
Алтаир искаше да действа бързо — гореше от желание веднага да проникне в базата на тамплиерите — но дължеше обяснение на кипъреца.
— Историята е дълга и заплетена, но ще обобщя накратко. Тамплиерите имат достъп до знания и оръжия, които са много по-смъртоносни, отколкото можете да си представите. Имам намерение да променя това. Подобно оръжие попадна в ръцете ни. Говоря за нещо, което променя умовете на хората. Ако тамплиерите притежават и други, трябва да разбера.
Застаналата зад тях Мария заговори:
— И можем да сме сигурни, че един асасин ще използва по-справедливо Ябълката, късчето от Едем…
Алтаир сдържа усмивката си, не й отговори и се обърна към Александър:
— Къде са се сврели тамплиерите?
— В замъка на Лимасол, но непрекъснато се разпростират.
Трябваше да сложи край на тази работа.
— Как да вляза? — попита той.
Александър му разказа за Осман, тамплиер, който симпатизираше на кипърската съпротива.
— Убий началника на стражата — рече той. — Умре ли той, сигурно ще повишат на неговото място Осман. Ако това стане, ще можеш просто да влезеш.
— И това е нещо — отвърна Алтаир.
Докато се придвижваше по улиците на града, той не можеше да се начуди колко е тихо. Замисли се за Мария и Ябълката. Носеше я със себе си, разбира се — остана в каютата му на кораба. Дали не постъпи глупаво, като донесе съкровището в скривалището на врага? Само времето щеше да покаже.
На пазара откри капитана на тамплиерите от стражата, който лесно се забелязваше, защото беше с червен плащ върху плетената ризница и приличаше на крал. Алтаир се огледа и набеляза останалите стражи. Сведе глава, за да не привлича вниманието към себе си, и избегна погледа на стража, който го наблюдаваше подозрително с присвити очи. Отмина и никой не го спря, защото приличаше на учен. След това много предпазливо се запромъква зад капитана, застанал в другия край на сокака, докато издаваше заповеди на хората си. Освен капитана и убиеца му, наоколо нямаше други хора.
Алтаир извади нож от канията на рамото си и го метна. Капитанът рухна на земята с протяжен вопъл и докато останалите стражи притичат, той вече бе хлътнал на съседна улица, където нямаше кой да го види. Задачата му беше изпълнена, сега оставаше да потърси Осман, както бе поискал Александър.
Бързо и незабелязано се придвижи по покривите на обления в слънце град, прехвърляше се като котка по подпорни греди, докато не се озова над един двор. Долу беше Осман. Може и да беше тамплиер, но симпатизираше на съпротивата и Алтаир зачака да остане сам, преди да се спусне в двора.
Осман погледна от Алтаир към стената зад тях, след това върна весел поглед към новодошлия. Поне личеше, че уважава уменията на асасина.
— Поздравявам те, Осман — започна Алтаир. — Александър ти изпраща поздрави и пожелава честит рожден ден на баба ти.
Тамплиерът се разсмя.
— Милата ми тя, дано почива в мир. С какво да ти помогна, приятелю.
— Ще ми кажеш ли защо тамплиерите са купили Кипър? Да не би да замислят нещо ново?
— Не съм достатъчно високопоставен, така че не знам със сигурност, но чух да приказват за някакъв архив — рече той и се озърна. Сякаш, ако го видеха да разговаря с Алтаир, щяха да го екзекутират на пазара.