Тайният кръстоносен поход

Щом покривалото й бе свалено, тя заблестя. Той остана загледан в нея за момент, след това започна да пише. „Все се опитвам да разбера Ябълката, късчето от Едем, функциите и целта й, но единственото, което мога да кажа със сигурност, е, че произходът й не е божествен. Не… тя е оръдие… машина, която изисква точност. Що за хора са създали това чудо?“

Зад себе си чу шум. Веднага покри Ябълката и я скри под плаща си. Мария се събуждаше. Той затвори дневника, прескочи спящите моряци и отиде при нея. Тя седеше опряла гръб на дървените щайги, разтреперана. Прозя се. Притисна колене към гърдите си и погледна Алтаир. Изражението й беше неразгадаемо. За момент останаха заслушани в скърцането на кораба, в плисъка на вълните в корпуса. Нито един от двамата не беше сигурен дали е ден или нощ, нито пък от колко време плават.

— Как се озова тук? — попита я той.

— Не помниш ли, божи човече? — попита подигравателно тя. — Ти ме доведе. — Зашепна: — Аз съм ти спътник.

Алтаир прочисти гърлото си.

— Питам как се озова в Светите земи. Сред кръстоносците.

— Вместо да съм вкъщи с плетка в ръка през половината време, а през другото да превивам гръб в градината ли?

— Англичанките не се ли занимават с подобни неща?

— Не и аз. Казват, че открай време съм странна. Докато растях, предпочитах момчешки игри. Куклите не бяха за мен и родителите ми се отчаяха. Късах им главите.

— На родителите ли?

Тя се разсмя.

— На куклите. Затова родителите ми направиха всичко по силите си, за да ме укротят, и на осемнайсетия ми рожден ден ми направиха специален подарък.

— Какъв?

— Съпруг.

Той я зяпна.

— Ти си омъжена?

— Бях. Казваше се Питър и беше изключително приятен човек, просто…

— Какво?

— Само това. Просто… приятен. Нищо повече.

— Значи не е бил подходящ за игри.

— В нито едно отношение. Съвършеният съпруг щеше да приеме с готовност онези страни от характера ми, които родителите ми се опитваха да заличат. Щяхме да ходим заедно на лов със соколи. Той щеше да ме научи на различни спортове, да се бия, да ми даде възможност да се уча. Той обаче не направи нищо подобно. Заживяхме в Холатън Хол в Лестършир, където като господарка на замъка трябваше да се занимавам с прислугата, да се грижа за домакинството и, разбира се, да раждам наследници. Поне трима. Две момчета и момиче, за предпочитане в този ред. Само че аз не оправдах очакванията му, както и той моите. Единственото, което ме интересуваше дори по-малко от йерархията сред прислугата, беше отглеждането на деца и най-вече раждането им. След четири години на увъртане и усукване си тръгнах. Добре че епископът на Лестър беше близък приятел на стария лорд Холатън и той анулира брака, вместо да рискува глупавото, невъздържано момиче да продължи да посрамва семейството. Аз, разбира се, станах persona non grata в Холатън Хол — а също и в цял Лестършир — а когато се върнах вкъщи, се оказа, че положението е същото. Холатън беше поискал сватбените си дарове обратно, но татко вече бе профукал всичко. Накрая прецених, че за всички ще бъде най-добре да замина, затова избягах с кръстоносците.