Тайният кръстоносен поход
- Автор: Боуден Оливер
- Серия: Орденът на асасините (Assassin's Creed) #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978–954–389–190–0
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Тайният кръстоносен поход». Краткое содержание книги:
Бащата на Марко Поло — Николо, най-накрая разкрива тайната, която е пазил цял живот — историята на Алтаир, един от най-впечатляващите членове на Братството на асасините.
Той винаги се е подчинявал на правилата на Братството. Но в един ден нарушава трите най-важни сред тях и статутът му на Върховен учител е отнет. За да го заслужи отново, Алтаир се отправя на непосилна мисия. Тя го отвежда в Светите земи и го изправя срещу деветима свирепи врагове. Най-коварният от тях е Робер дьо Сабле — водачът на тамплиерите. Докато опитва да докаже всеотдайността си, Алтаир разбира истинската същност на Ордена на асасините.
В „Тайният кръстоносен поход“ историята на Алтаир е разказана за пръв път. История, белязана от дългата борба срещу заговора на тамплиерите, трагедията на едно семейство и жестокото предателство на стар приятел.
Разказ за едно пътуване, което ще промени хода на историята…
Тя трябвало да остане у него.
Мислел по този въпрос, докато бил в покоите си, мислел може би твърде дълго, докато не стигнал до извода, че е дал прекалено много време на враговете си, в което те можели да се прегрупират. Повикал Малик и Джабал, поставил Малик временно начело на Ордена и информирал Джабал, че незабавно ще поведат отряд към пристанището на Акра, ще нападнат крепостта на тамплиерите и ще стъпчат змията в дупката й.
Скоро след това заминали и на тръгване Алтаир забелязал Абас на вратата на замъка, откъдето някогашният му приятел го наблюдавал злобно. Последните събития не намалили омразата му и тя била готова да избликне отново.
35
Нощта се спускаше над пристанището на Акра, сивото каменно пристанище бе окъпано в оранжево и последните слънчеви лъчи къпеха морето в кървавочервено, докато се стопяваха на хоризонта. Вълните се разбиваха в крепостните стени и защитните насипи, чайките пропищяваха от високите места, на които бяха накацали, а пристанището си оставаше празно, колкото и да беше странно.
Поне така изглеждаше. Докато наблюдаваше и не можеше да се начуди защо не се мяркат тамплиери — за разлика от последния път, когато беше тук и хората на Сибранд обикаляха наоколо също като бълхи по куче — нещо подсказа на Алтаир, че оживлението е в другия край на доковете, и изпита тревога. Изглежда се беше забавил прекалено много с решението си. Дали не беше дошло времето да плати за тази грешка?
Само че пристанището не беше съвсем празно. Алтаир чу приближаващи стъпки и приглушен разговор. Вдигна ръка и целият отряд зад него спря, в миг се превърнаха в сенки в тъмното. Той пропълзя напред по пристанищната стена, докато най-сетне ги видя и остана доволен, че са се разделили. Първият беше точно под него, вдигнал фенера си, за да огледа тъмните ниши и вдлъбнатини по пристанищната стена. Алтаир се запита дали мисли за дома, за Англия или Франция и семейството, което е оставил там, и съжали човека, на когото му предстоеше да умре. Скочи тихо от стената и се озова върху него, заби камата дълбоко и в този момент му се прииска да имаше друг начин.
— Mon Dieu — въздъхна стражът, преди да умре, и Алтаир се изправи.
Вторият войник се движеше покрай мокрите камъни на дока и размахваше факлата, от която капеше катран. При всеки звук трепваше и се озърташе. Вече трепереше от страх. Наблизо притича плъх, той отскочи настрани, обърна се бързо, вдигна високо факлата, но така и не видя нищо.
Продължи напред, като се взираше в мрака, оглеждаше се за приятеля си… Господи, той пък къде се бе дянал? Нали беше зад него допреди малко! Двамата дойдоха заедно на дока. Сега другия го нямаше. И стъпките му не се чуваха. Разтресе се от страх. Чу хленч и осъзна, че идва от него. След това чу друг шум, който го накара да се завърти бързо, и видя как смъртта протяга ръка…
Алтаир остана коленичил до мъртвия страж, докато се ослушваше за подкрепления. Никой не се появи и той се изправи, останалите асасини дойдоха при него, спуснаха се от стената и навлязоха на пристанището. И те като него бяха в бели плащове, и надничаха изпод ниско спуснатите качулки. Разпръснаха се, без да издадат почти никакъв звук. Алтаир издаваше приглушено заповеди, даваше им знаци да се движат бързо и безшумно. Притичаха тамплиери и те бързо им видяха сметката. Отначало Алтаир беше сред тях, но след малко остави отряда да се бие и се доближи до стената. Измъчваше го безпокойство: не беше преценил добре времето на нападението — тамплиерите вече се бяха раздвижили. Един страж се опита да го спре, но Алтаир замахна с камата и той падна, а от раната на гърлото му рукна кръв. Асасинът използва тялото му като трамплин, за да се качи на стената, където приклекна и огледа съседния док, след това морето.
Страховете му се превръщаха в действителност. Наистина беше чакал прекалено дълго. По водите на Средиземно море, станали златни под лъчите на угасващото слънце, се движеха тамплиерски кораби. Алтаир изруга и бързо се отправи към сърцето на доковете. Зад него все още се носеха звуците на битката, докато хората му се опитваха да се справят с пристигналите подкрепления. Евакуацията на тамплиерите продължаваше, но той нямаше представа дали ключът към заминаването им е скрито в укреплението. Предпазливо, бързо и безшумно се отправи към крепостта, която се издигаше като черно петно над доковете. Ликвидира стражите, на които се натъкна. Желанието му беше да попречи на бягството на врага, но също така държеше да разбере какви са намеренията им.