Тайният кръстоносен поход

Мафео въздъхна.

— Ябълката.

— Не.

— Никога ли?

— Братко, моля те, не избързвай толкова с края на разказа. Не, Алтаир не унищожил Ябълката веднага. Най-напред трябвало да потуши въстанието, което избухнало след смъртта на Ал Муалим.

— Въстание ли е имало?

— Точно така. Непосредствено след смъртта на Ал Муалим настъпил смут. Много от членовете на ордена останали верни на Ал Муалим. Те или не знаели за предателството на Учителя, или отказвали да приемат истината, така че за тях делото на Алтаир било равносилно на заговор и те се чувствали длъжни да го спрат. Със сигурност били подтиквани от подмолни гласове.

— Абас ли?

Разсмях се.

— Сигурно. Човек лесно може да си представи вътрешния конфликт на Абас при този развой на събитията. Омразата му към Ал Муалим била силна, но също толкова силна била и омразата му към Алтаир.

— Значи Алтаир успял да потуши бунта.

— Разбира се. Успял, защото останал верен на кредото, дал заповед на Малик и подчинените му да не нараняват нито един от бунтовниците, да не убиват и да не наказват никого. След като потушил бунта, нямало повече безредици. Той ги убедил в правотата си, разкрил вината на Ал Муалим, след това доказал, че е способен да води Братството. По този начин си осигурил обичта и предаността им. Първата задача на новия водач на Ордена била да даде нагледен пример за приложението на принципите, които настоявал да се спазват. Изградил Братството отново, върнал го от ръба, като му показал правилния път.

След като разрешил този въпрос, насочил цялото си внимание към дневника си. В него записвал мислите си за Ордена, отговорността си към братята, написал дори за странната жена, която срещнал на гробището. Тя… Неведнъж Алтаир се канел да напише „очарован“, но всеки път се спирал и я променял на „заинтригуван“. Тя обаче не напускала мислите му.

Най-много пишел за Ябълката. Свикнал да я носи със себе си. Нощем, докато пишел в дневника си, тя била поставена до него и когато я погледнел, изпитвал странна смесица от чувства: гняв, че е корумпирала човека, когото обичал като баща, великия асасин и изключителен човек; страх от сферата, защото изпитал мощта й както да отнема, така и да дава; а също и страхопочитание.

„Ако в този артефакт има нещо добро, ще го открия, написал той. Ако обаче е в състояние да внася само зло и отчаяние, надявам се да намеря сили да го унищожа.“

Да, той записал в дневника си, че ще унищожи късчето от Едем, ако то не носело добро за човечеството. Написал точно тези думи. Въпреки това се питал как ще събере сили да унищожи Ябълката, ако настъпи моментът и когато настъпи моментът.

Истината била, че онзи, в чиито ръце попаднела, притежавал огромна власт, че тамплиерите със сигурност щели да пожелаят да бъде тяхна. Освен това, питал се той, дали тамплиерите не се опитвали да открият и други артефакти? Дали вече не били в ръцете им? Той знаел, че след смъртта на Робер дьо Сабле те се обединили в пристанището на Акра. Дали да не ги нападне там? Бил твърдо решен да не допусне Ябълката да попадне в ръцете на друг.