Тайният кръстоносен поход
- Автор: Боуден Оливер
- Серия: Орденът на асасините (Assassin's Creed) #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978–954–389–190–0
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Тайният кръстоносен поход». Краткое содержание книги:
Бащата на Марко Поло — Николо, най-накрая разкрива тайната, която е пазил цял живот — историята на Алтаир, един от най-впечатляващите членове на Братството на асасините.
Той винаги се е подчинявал на правилата на Братството. Но в един ден нарушава трите най-важни сред тях и статутът му на Върховен учител е отнет. За да го заслужи отново, Алтаир се отправя на непосилна мисия. Тя го отвежда в Светите земи и го изправя срещу деветима свирепи врагове. Най-коварният от тях е Робер дьо Сабле — водачът на тамплиерите. Докато опитва да докаже всеотдайността си, Алтаир разбира истинската същност на Ордена на асасините.
В „Тайният кръстоносен поход“ историята на Алтаир е разказана за пръв път. История, белязана от дългата борба срещу заговора на тамплиерите, трагедията на едно семейство и жестокото предателство на стар приятел.
Разказ за едно пътуване, което ще промени хода на историята…
Когато влезе, сивият камък заглуши стъпките му. Тук нямаше тамплиери. Вътре бе празно, усещаше се, че няма хора. Той се качи по каменните стълби и се озова на балкон, където чу гласове. В средата се бяха изправили трима и водеха оживен разговор. Разпозна единия от гласовете и се прикри зад колона, за да може да подслушва. Беше се питал дали ще чуе този глас отново. Надяваше се да го чуе.
Беше жената от гробището в Йерусалим; смелата лъвица, която бе заела мястото на Дьо Сабле. Беше застанала редом до двама тамплиери и по гласа й личеше, че никак не е доволна.
— Къде са корабите ми, войнико? — питаше тя. — Казаха ми да чакам флотилия от още осем.
Алтаир премести поглед. Корабите на тамплиерите се бяха очертали на хоризонта.
— Извинявай, Мария, но това беше най-доброто, което успях да направя — отвърна единият войник.
Мария. Алтаир се наслади на името, докато се възхищаваше на лицето и на очите й, от които бликаха жажда за живот и огън. Отново му се стори, че тя прикрива истинската си същност.
— И как предлагаш да прекарам останалите хора до Кипър? — попита тя.
Защо им беше на тамплиерите да се местят в Кипър?
— Моля те да ме извиниш, но ще бъде най-добре, ако останеш в Акра — обади се другият войник.
Тя неочаквано застана нащрек.
— Какво става тук? Заплаха ли има? — попита.
— Просто предупреждение — отвърна рицарят. — Сега вече Арман Бушар е Велик магистър, а той няма високо мнение за теб.
Арман Бушар, запомни Алтаир. Значи той беше заел мястото на Дьо Сабле.
Застаналата в средата на балкона Мария настръхна.
— Ти, нагъл… — спря се. — Добре. Сама ще намеря начин да стигна до Лимасол.
— Да, милейди — поклони се войникът.
Те се отдръпнаха и я оставиха сама на балкона. На Алтаир му стана смешно, когато я чу да си говори сама.
— По дяволите… бях на крачка от рицарското звание. Сега съм най-обикновен наемник.
Той пристъпи към жената. Каквото и да изпитваше към нея — а той определено изпитваше нещо, поне в това беше сигурен — трябваше на всяка цена да поговорят. Щом чу стъпките му, тя се обърна и го позна веднага.
— Я виж ти — рече тя, — това е мъжът, който пожали врата ми, но открадна живота ми.
На Алтаир не му остана време да се пита какво се опитваше да каже тя, защото проблесна стомана и бърза като светкавица, тя се спусна към него, нападна го със скорост, опит и дързост, колкото впечатляващи, толкова и неподозирани. Местеше меча от едната ръка в другата, целеше се в слабата му страна, а той трябваше да се движи бързо и да се защитава. Беше добра и в продължение на няколко минути двамата си разменяха удари, от балкона се носеше звънтенето на мечове, прекъсвано от викове на усилие.
Алтаир поглеждаше назад, за да се увери, че няма да дотичат подкрепления. Не, нямаше опасност. Хората й я бяха изоставили. Очевидно близостта й с Дьо Сабле й беше навредила, когато друг бе заел мястото й.
Двамата продължиха да се бият. Тя успя да го притисне към балюстрадата, зад него се виждаше притъмнялото море и той се запита дали тя може да го победи. Ако успееше, иронията щеше да е ужасна. Само че отчаянието й да постигне победа я правеше небрежна и Алтаир успя да пристъпи напред, да се завърти и да я ритне в краката, тя се олюля, а той се хвърли напред и притисна острието към гърлото й.
— Да не би да си се върнал, за да ме довършиш? — попита предизвикателно тя, но той видя страха в очите й.
— Все още не — отвърна той. Острието не помръдваше. — Искам информация. Защо са отплавали тамплиерите към Кипър?
Тя се ухили.
— Войната беше дълга и тежка, асасин. Всеки заслужава почивка и спокойствие.
Той едва сдържа усмивката си.
— Колкото повече ми кажеш, толкова по-дълго ще живееш. Затова те питам отново. Защо отиват в Кипър?
— Оттеглят се. Крал Ричард е сключил примирие със Салах Ал’дин, твоят Орден няма водач, нали? Щом си върнем късчето от Едем, вие ще побегнете.
Алтаир кимна. Вече разбираше. Наясно беше, че тамплиерите си въобразяваха, че знаят много за Ордена, но всъщност не беше така. Първо, асасините си имаха водач, второ, братята му нямаха навика да бягат от тамплиерите. Той се изправи и й помогна да стане. Тя го изгледа злобно и изтупа дрехите си.