Божествени и прокълнати
- Автор: Диспейн (Деспейн) Бри
- Серия: Божествени и прокълнати #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978–954–389–101–6
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Божествени и прокълнати». Краткое содержание книги:
Вълкът ме държи в лапите си.
Стиснах книгата. Прииска ми се да я хвърля, но се насилих да продължа да чета.
Усещам мириса на кръв и разрушение, който се носи откъм града, и той ме привлича неудържимо. Онова, което ме отблъскваше в миналото, сега разпалва апетита ми.
Вълкът се храни от обичта ми към теб. Настоява да се върна вкъщи. Прилагам в писмото сребърен нож. Ако се явя пред теб като вълк, моля Сейнт Мун да ме убие. Нямам кураж сам да свърша със себе си. Саймън обаче не бива да се колебае. Трябва да забие ножа в сърцето на вълка. Единствено по този начин ще опази теб. Сейнт Мун трябва да опази хората ни от това проклятие.
О, Катрин, знам, че не бива да те моля, но се налага. Ако имаш смелост, забий ти ножа в сърцето на вълка. От слепия пророк научих, че единственият начин да освободя душата си от демона е като бъда убит от теб. Вълкът в мен иска да убия онази, която обичам, за да опази себе си, тъй като единственият начин да освободя душата си е да бъда убит от човек, който ме обича истински, който ме обича най-много…
Ето го и отговора — написан с избеляло кафяво мастило на пожълтялата страница — защо всичко се промени, когато казах на Даниъл, че го обичам. Затова той никога не би поискал подобно нещо от мен. Затова ми каза всички онези неща, затова се опита да ме уплаши и да ме прогони.
Знаел е истината онази нощ под ореха. Изглежда, татко му е казал следобеда. Затова Даниъл беше толкова разстроен. Страхуваше се, че за него няма лек, защото мислеше, че никой не го обича. Всъщност беше се страхувал, че аз го обичам.
Аз бях неговото спасение.
А той не можеше да поиска от мен да го убия.
Двайсет и трета глава
Истина
Трийсет минути по-късно
Седях с книгата, разтворена в скута ми, докато малък кафяв паяк пълзеше по изтънелите жълти страници. Паякът спря за миг, след това се качи на ръката ми. Дори не трепнах. Не го пернах. Тънките крачета гъделичкаха кожата ми, докато се катереше нагоре.
Паякът се качи чак на рамото ми — на сантиметри от лицето ми. Поех го в ръка. Трябваше само едно трепване, за да го смачкам.
Представих си го размазан в дланта — кафяв, лепкав и топъл.
Потръпнах и разтворих пръсти. Той забърза далече от мен. Хванах го отново, попречих му да избяга.
Убийството беше грешка. Нали това е една от основните истини? Не убивай беше една от божиите заповеди. Това обаче не възпираше някои хора.
Замислих се за господин Макартър и пролетното му котило шпаньоли. Спомних си Дейзи, грозновата, само с три крачета. Беше толкова мъничка, толкова безпомощна. Господин Макартър искаше да я приспи — за нейно добро. Това ми се стори нередно. Може пък да е бил прав. Може би така щеше да й е най-добре, отколкото съседът да я разкъса на парчета. Съседът, който се оказа чудовището от Маркъм Стрийт.
Но пък тогава тя нямаше да бъде моята Дейзи.
Паякът шаваше в шепата ми. Не беше ли правилно да се убие един вредител? Ами някое опасно създание? Ами звяр? Ами чудовище? Това беше проблемът. В Даниъл живееше демон. Единственият начин да бъде ликвидирано чудовището бе да убия него. Само така щях да спася душата му.
Ами след това аз ли щях да заема полагаемото му се място в ада?
Нямаше ли по този начин да изгубя себе си?
Поклатих глава. Братът на Катрин не би поискал от сестра си да го убие, ако имаше подобна опасност. Не би разменил душата си за нейната.
Аз поне можех да мисля.
Пристъпих към прозореца и го отворих. Бутнах и мрежата, прескочих навън, коленичих на стрехата и усетих режещия нощен вятър.
Паякът ставаше неспокоен и не спираше да шава. Усетих убождане в средата на дланта. Пръстите ми се сбиха. Прииска ми се да го смачкам. Поколебах се, но разтворих длан и го пуснах. Забелязах как забърза по керемидите и се скри от погледа ми.
На дланта ми се появи малка червена точица. Щипеше, сърбеше, но това не беше нищо в сравнение с онова, което изпитвах отвътре. Обичах Даниъл. По всяка вероятност бях единственият човек, когото съм обичала толкова силно. Следователно бях единственият човек, който можеше да го спаси. Само че онова, което трябваше да направя, ми се стори невъзможно. Бях живяла без него преди и мислех, че съм готова да го сторя отново, когато му казах да се махне.
Как обаче да го оставя да умре? Как да го убия?
Вдигнах поглед към почти кръглата луна над ореха. Стори ми се ярка и в странен цвят — кървавочервена. Намислих си желание, също както едно време, когато бях дете. Прииска ми се да прехвърля отговорността на някой друг. Прииска ми се да има друго разрешение. Прииска ми се светът да се отърве от мрака.