Божествени и прокълнати

Извадих ключовете от стартера.

Пийт стисна ръката ми.

— Дай да ходим да танцуваме. Ще пропуснем всичко, ако виснем тук.

— Да — подкрепи го Ейприл. — Май да тръгваме, а? — Гласът й прозвуча остър, като кучешко скимтене. — Казах на мама, че няма да спираме никъде.

Отворих вратата и слязох.

— Дон!

Той вдигна поглед. Лицето му беше скрито в сенките. Пресече улицата и се приближи. Видях, че очите му са подпухнали и зачервени.

— Госпожице Грейс? — приближи до колата. — Нямаш работа тук. Не е безопасно.

— Какво става? — заговорих тихо с надеждата останалите да не чуят.

Той погледна към магазина.

— То беше тук.

— Кой е бил тук? — попита Джуд, появил се неочаквано до мен.

Ейприл също слезе и застана до него.

— Чудовището — изпъшка Дон. — Чудовището от Маркъм Стрийт. То… то… — Дон отново започна да мачка престилката.

— Какво има, Дон? — Стиснах ръката му. — Можеш да ми кажеш. Всичко ще бъде наред.

— То я е убило.

— Кого? — попита Джуд.

— Джесика — изхлипа той. — Тъкмо изхвърлях боклука… открих тялото. Беше зад контейнера.

Едва се сдържах да не ахна. Къде беше Даниъл? Знаеше ли, че тялото е било открито точно до мястото, на което се целувахме преди няколко часа?

— Сигурен ли си, че е Джесика? — попита брат ми.

Дон кимна.

— Лицето й беше така издрано, че нямаше да я позная, ако не беше косата. Когато ченгетата дойдоха, за да съобщят на господин Дей, че е изчезнала… те му казаха, че била със зелена коса.

— Зелена коса ли? — Онова момиче! Момичето, което ме блъсна на партито. Лицето й беше покрито с пиърсинг, имаше големи очи и зелена коса. Нищо чудно, че ми се стори, че я познавам отнякъде. — О, боже… Видях я… Видях я вечерта, когато изчезна.

— Къде?

— У Да… — млъкнах, когато забелязах погледа на Джуд. — Беше в града.

— У Даниъл, нали? — Джуд ме стисна за ръката. — Била е в апартамента на Даниъл на Маркъм Стрийт. Ходила е на онова гнусно парти.

— Какво? Ти откъде…

— Значи е истина? — Джуд изви китката ми. — Била е там, нали?

— Да — отвърнах аз. — Само че Даниъл няма нищо общо. Той ми каза…

— Той ти бил казал и ти вярваш. — Брат ми впи пръсти в ръката ми, сякаш бяха зъби. — Естествено. Вярваш на всичко, което той каже.

— Престани веднага — опитах се да кажа със същия властен глас като на татко, но пръстите му се стегнаха още повече.

— Не разбирам — обади се Пийт от колата. — Да не би да мислиш, че Калби е направил тази гадост?

— Не е бил Даниъл — отвърна Дон. Сниши глас, сякаш искаше само аз да го чуя, но думите му прогърмяха: — Беше чудовището, госпожице Грейс. — Погледна над главата ми към Пийт. — Същото чудовище е отвлякло и Джеймс. Днес с баща ти спряхме в полицейското управление в града. Татко ти попита за резултатите от кръвта, но не можаха да кажат нищо ясно. Казаха, че дори не успели да определят дали кръвта е от човек или от животно. Трябва да е било чудовището.