Божествени и прокълнати
- Автор: Диспейн (Деспейн) Бри
- Серия: Божествени и прокълнати #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978–954–389–101–6
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Божествени и прокълнати». Краткое содержание книги:
Обвинението му ме изненада, но не и онази част за чудовището. Щеше да ми е по-лесно да отблъсна Даниъл, когато си припомнех как се подиграва на Дон и го обижда.
— Съжалявам, че се отнася с теб по този начин. Не се тревожи, вече няма да ме виждаш с Даниъл. — Пъхнах ангела в джоба на палтото.
— Не говорех за Даниъл. Той много работи и за баща ти, и за господин Дей. — Дон поклати глава и се наведе напред. — Говорех ти за другия.
По-късно същата нощ
Ровех в шкафа, за да открия ибупрофен или нещо друго за главоболието, когато чух вой откъм хола. Изтичах да видя какво става. Чарити гледаше документалния филм за вълците. Беше вече познатата ми сцена, в която вълците ръфаха повалената жертва. Сега ми се стори изключително зловеща.
— Защо продължаваш да го гледаш?
— Последната част от доклада ми е за петък — отвърна сестра ми. Тя беше още в прогимназията и коледната й ваканция започваше чак след два дни. — Исках да се настроя на вълча вълна, преди да довърша.
Вълча вълна. Тя нямаше представа какво става.
Останах да гледам нещастния гладен вълк, когото не допускаха до храната. Сърцето ми се сви, когато водачът на глутницата се хвърли към врата му и го свали в снега, а накрая изръмжа. Малкият вълк се претърколи и оголи корема и врата си — показваше, че се предава. Запитах се как е възможно някой да оцелее, след като цял живот се отнасят към него по този начин.
Замислих се за Даниъл и баща му. Спомних си как баща му крещеше и ръмжеше. Спомних си, че когато Даниъл вечеряше с нас, гледаше с нежелание храната си, докато накрая татко на шега му каза да не се страхува. Спомних си всичките му синини. Спомних си как скимтеше, когато баща му го пребиваше, задето не го беше послушал, докато боядисваха къщата.
Как бе успял да оцелее при такъв баща?
След това осъзнах, че не беше, тъй като бе позволил на чудовището да го завладее. Болката е била непоносима и той често се е предавал, за да се спаси. Бе истинско чудо, че е издържал толкова дълго.
Сега го чакаше цял живот, в който щеше да бъде същото чудовище. Дори да умреше, спасение нямаше. Щеше да бъде прокълнат като демон до края на вечността.
Запитах се дали това е съдбата, която Даниъл заслужаваше. Сега обаче всичко изглеждаше различно, сякаш гледах картина на поанти листа Сьора от съвършено нов ъгъл. Нямаше спор, че Даниъл бе сторил нещо грешно. Трябваше ли обаче да живее с тази грешка до самия край? Нямаше ли прошка? Не заслужаваше ли всеки човек прошка? Нали това проповядваше татко? Нали това бе значението на името ми. Грейс. Милосърдие, спасение, опрощение.
Възможно ли бе някои души да не могат да бъдат спасени? Не се ли отнасяше това за демоните? Нали и падналите ангели бяха обречени на вечен ад. Нима, след като Даниъл се беше поддал на непростимото, и той се превръщаше в един от падналите ангели? Може би не беше истински демон. Може би демонът беше вътре в него. Дали вълкът не беше уловил в капан душата на Даниъл и по този начин пречеше на спасението му?
Даниъл сам го каза: вълкът държеше душата му в плен.
Това не означаваше ли, че трябва да плати съответната цена? Не можеше ли да се направи нещо, което да освободи душата му и да го превърне в човек като останалите? Не можеше ли да получи опрощение вместо мрак?
Татко каза, че повече не може да помага на Даниъл. Нещата били извън неговата власт. Не спомена, че е невъзможно. Не каза, че нямало лек. Просто ми даде книгата. Остави нещата в мои ръце. Каза ми, че трябва да направя избор.
Затичах по стълбите към стаята си и отворих чекмеджето на бюрото — книгата я нямаше. Сърцето ми се качи в гърлото. Разместих всичко върху бюрото с надеждата да открия книгата сред учебниците. Разхвърлих одеялата и възглавниците на леглото. Трябваше да е някъде тук! Накрая се почувствах като пълна глупачка и дръпнах раницата. Книгата беше вътре, нали я четох в библиотеката. Извадих я и нови късчета хартия паднаха на пода.
Внимателно обърнах на последното писмо, което бях прочела. Половината липсваше — беше се разпаднало, когато изтеглих книгата от раницата. Баща ми и свещеникът, който му я беше дал, щяха да ме убият. Разгърнах на последното маркирано писмо, което все още не бях прочела. Братът на Катрин бе открил идеята за лунния камък. Открил я тъкмо навреме, за да не погне сестра си. Беше ли си осигурил достатъчно време, за да открие лек?
О, Катрин,
Изгубен съм.