Божествени и прокълнати

Стиснах мечешката ръка на Дон и поех по улицата. От устата ми излизаха гъсти бели валма и аз усетих, че започва да ме боли глава. Не виждах добре пред себе си. Доскоро нямаше да повярвам, че ще се зарадвам той да ме изпрати, но в момента благодарих на господ, че Дон ме изпращаше вкъщи.

Беше ясно, че иска да говори с мен, защото се задъхваше и въздишаше, сякаш се опитваше да събере кураж да каже нещо. Бяхме почти пред верандата, когато той най-сетне се престраши:

— Утре вечер ще дойдеш ли с нас да раздаваме храна?

— Не. — Избърсах лицето си и се опитах да скрия сълзите, които се стичаха по бузите ми. — Утре вечер е коледният бал. Имам среща.

— Е, жалко. — Той ритна стъпалото на верандата.

— Много се надявах да дойдеш.

— Защо?

— Исках да те видя — призна. — Купих трийсет и два бута, за да ги даря на енорията.

— Трийсет и два ли? — Защо при тези думи сълзите ми рукнаха още повече? — Сигурно си дал цяло състояние.

— Всичките си пари за Коледа и още — призна той.

— Тази година исках да помогна на нуждаещите се, вместо да купувам подаръци.

— Браво. — Усмихнах се, защото знаех, че самият Дон е от „нуждаещите“ се.

— Ама за теб имам нещичко. — Той бръкна в джоба си. — Пасторът каза да чакам до Коледа, ама искам да ти го дам още сега. Дано да ти помогне да се почувстваш по-добре. — Той разтвори огромния си юмрук и ми подаде малка дървена фигурка.

— Благодаря. — Избърсах сълзите си и заразглеждах подаръка. Беше грубо издялан, сякаш направен от дете, но аз забелязах, че представлява ангел, робата му се вееше, разперил крила. — Много е красив. — Наистина беше красив.

— Ангел като теб.

Не трябваше да се мръщя. Съвсем не се чувствах като ангел след онова, което казах на Даниъл.

— Сам ли го направи? С твоя нож? — попитах аз. — Значи не си го върнал.

Дон се огледа.

— Нали няма да ме издадеш? Обещай, че няма.

— Обещавам.

— Ти си ангел. — Той ме прегърна толкова силно, че останах без дъх. — Готов съм да направя всичко за теб. — Най-сетне ме пусна.

— Ти си добър човек, Дон. — Погалих го предпазливо по ръката, защото се страхувах да не последва нова мечешка прегръдка. — Благодаря ти, че ме изпрати до нас. Не трябваше да си правиш труда.

— Не исках да си ходиш с онова момче — намръщи се Дон. — Той е гаден. Върши кофти работи и ме нарича „бавноразвиващ“, когато наоколо няма никой. — Лицето му поруменя на светлината на лампата. — Той не е достатъчно добър, за да бъде с теб. — Сниши глас и се приведе напред, сякаш се канеше да сподели голяма тайна: — Понякога имам чувството, че той може и да е чудовището.