Божествени и прокълнати

— Да — подкрепи ме Ейприл. — Вие, момчета, винаги закъснявате.

— Умирам от глад — оплаках се аз, за да прикрия истинската причина за тревогата си.

— Не съм виновен аз — оправда се Пийт. — Джуд изведнъж забрави пътя от цветарския магазин. Да не говорим, че му трябваха три часа, докато вземе букета.

Ейприл зяпна Джуд. Той дори не се опита да се защити. Повече не посмях да се оплаквам. Надявах се да не остане затворен в черупката си през цялата вечер.

Пийт ме прегърна.

Потръпнах, въпреки че вечерта беше учудващо топла. Въздухът не трепваше, дори не беше като за палто — в прогнозата за времето казаха, че това било „затишие пред буря“ и аз знаех, че обичайната коледна виелица предстои. Въпреки нетипичната за сезона топлина Джуд беше пуснал парното на максимум, а аз се бях загърнала с наметката и я притисках отпред.

Може би защото Джуд беше намръщен, или защото Ейприл неочаквано млъкна, или заради непрекъснатите погледи, които ми хвърляше Пийт, или пък заради светлината от кръглата луна, в колата ми се стори потискащо и задушно. Ръцете ми потръпваха нервно, сърцето ми биеше прекалено бързо, сякаш нямах търпение нещо да се случи.

Зарадвах се на хладния въздух, когато слязохме. Искаше ми се да се позабавим още малко, но другите забързаха при компанията. Вдъхнах вечерния въздух и го оставих да ме погали, но забелязах как нещо се раздвижи в сенките зад тентата на ресторанта. Не изчаках да видя какво е и ускорих крачка.

Безпокойството ми се засили, докато вечеряхме. Преди да се присъединя към компанията, Пийт ми беше поръчал пържола, средно изпечена, макар Джуд да го беше предупредил, че я предпочитам добре опечена, дори препечена.

— Тази вечер е много подходяща за кърваво месце — намигна Пийт и ми отправи прословутата си усмивка. Обърна се и се усмихна на сервитьорката и се опита да я убеди да му донесе чаша вино.

Тя му отправи усмивка, която казваше „Добър опит, малкия“, и попита дали да му донесе още една кола, а той я нарече с доста обидна дума.

Примигнах недоумяващо, сякаш не бях чула добре.

— Не се притеснявай, мой човек — обади се Брет Джонсън. Беше седнал до Лин Бишоп. — Аз съм се погрижил. — Брет подаде платнената си салфетка на Пийт.

Той се усмихна одобрително и извади златна бутилчица.

Наля половината от съдържанието й в колата си. В този момент се запитах колко добре го познавам. Той ми беше партньор в лабораторията и двамата учехме заедно още от август, а с Джуд се сприятелиха преди две години, затова го бях приела без резерви.

Само че Даниъл неведнъж се беше опитал да ме предупреди, че Пийт съвсем не е толкова приятен, колкото изглежда, а Дон не искаше той да ме изпраща. Беше го нарекъл „другия“. Не бях ли споменала името му, преди Дон да предложи да ме изпрати?