Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
— Съжалявам, че те замъкнах чак дотам — каза той по пътя за вкъщи.
— Няма нищо — отвърнах, отпуснах се на седалката и се притиснах във вратата.
— Малко съм гладен. Ти гладен ли си? Искаш ли да хапнем нещо?
Отбихме се да вечеряме в покрайнините на Хампдън. Толкова рано вечерта мястото бе почти пусто. Хенри си поръча огромно количество храна: грахова супа, печено телешко, салата, картофено пюре със заливка, кафе, пай. Изяде ги спокойно, методично и с наслада. Аз ровех от време на време из омлета си и едва откъсвах очи от него, докато се хранеше. Все едно бях във вагон-ресторант на влак и стюардът ме бе настанил до друг самотен пътник, до някой възпитан непознат, до някой, който дори не говореше моя език, но който все пак бе доволен да се храни заедно с мен, излъчвайки вид на спокойно одобрение, сякаш се познавахме от безброй години.
Щом свърши, извади от джоба на ризата си цигарите (пушеше „Лъки страйк“, винаги когато се сетя за него, си спомням и за червената мишена над сърцето му). Предложи ми, като изтърси от пакета няколко и вдигна въпросително вежда. Поклатих отрицателно глава.
Изпуши една, после още една и когато пиехме втората си чаша кафе ме погледна.
— Защо мълчиш цял следобед?
Вдигнах рамене.
— Не искаш ли да научиш нещо за пътешествието до Аржентина?
Поставих внимателно чашката в чинийката и се втренчих в него. Тогава се разсмях.
— Да. Да, искам. Разкажи ми.
— Не се ли чудиш откъде съм разбрал? Искам да кажа, откъде съм разбрал, че знаеш?
Не се бях сетил за това, явно бе отгатнал по изражението на лицето ми, защото сега и той се засмя.
— Няма нищо загадъчно. Отказаха да отменят резервацията, когато се обадих, цялата история за невъзстановимите билети и т.н., но мисля, че се справихме. Бяха доста изненадани, когато се обадих в авиокомпанията, тъй като предишния ден съм се обадил да потвърдя.
— Откъде разбра, че съм аз?
— Кой друг можеше да бъде? Ти имаше ключ. Знам, знам — каза той, щом се опитах да го прекъсна. — Оставих ти го нарочно. По-късно много щеше да улесни нещата, но по някакво съвпадение ти се оказа там в неподходящо време. Бях излязъл за няколко часа, никога не съм си мислел, че ще минеш между полунощ и седем сутринта. Сигурно сме се разминали за пет минути. Ако беше дошъл час и половина по-късно, всичко щеше да е изчезнало.
Отпи от кафето си. Имах толкова въпроси, че бе безполезно да се опитвам да ги подредя в някакъв разбираем ред.
— Защо ми остави ключа? — попитах накрая.
Той сви рамене.
— Защото бях повече от уверен, че няма да го използваш, ако не ти се наложи. Ако бяхме заминали, някой трябваше да отвори апартамента на хазайката. Щях да ти изпратя инструкции с кого да се свържеш и как да се разпоредиш с нещата, които съм оставил. Забравих обаче за проклетия речник. Всъщност, не бих се изразил така. Знаех, че си го забравил, но бързах, а и никога не съм си мислел, че ще се върнеш за него bei Nacht und Nebel97, както и стана. Бе глупаво от моя страна. Знам, че и ти като мен не можеш да спиш.
— Нека се изясним. Въобще не сте ходили до Аржентина?
Хенри изсумтя и поиска сметката.
— Разбира се, че не. Щях ли да съм тук, ако бяхме стигнали?
Плати и ме попита дали искам да отидем у Франсис.
— Той няма да е там — поясни Хенри.
— Защо да ходим там?
— Защото в апартамента ми цари бъркотия, отседнал съм при него, докато намеря кой да го почисти. Случайно да знаеш добра фирма за домашни прислужници? Франсис ми разказа, че последния път от службата за безработни му изпратили човек, който откраднал две бутилки вино и петдесет долара от едно чекмедже на скрина.
По пътя за северен Хампдън полагах всички усилия да не залея Хенри с въпроси. Държах си устата плътно затворена.
— Сигурен съм, че не е тук — каза той, отключвайки входната врата.
— Къде е?
— С Бъни. Заведе го в Манчестър на вечеря, а след това ще ходят на кино, Бъни иска да гледа някакъв филм. Искаш ли кафе?
Жилището на Франсис се намираше в грозна сграда от седемдесетте години, собственост на колежа. Беше по-просторно и по-уединено от старите къщи в студентското градче, с дъбови дъски по пода. Желаещите да се настанят в сградата бяха много. Лошите страни бяха подовете, покрити с балатум, слабо осветените коридори и евтината, модерна мебелировка, като в „Холидей Ин“. Франсис сякаш не им обръщаше много внимание. Беше донесъл свои мебели от къщата в провинцията, изборът им бе на посоки и се бе получила ужасна смесица от стилове, тапицерии, светло и тъмно дърво.