Хартиени градове
- Автор: Грийн Джон
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: „Егмонт България
- ISBN: 978-954-27-1080-6
- Переводчик: Гергана Дечева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Хартиени градове». Краткое содержание книги:
След тази луда нощ Кю пристига в училище, за да установи, че Марго е изчезнала, оставяйки след себе си тайнствени следи. Момчето е объркано – за него ли са те? Трябва ли да се впусне слепешката в търсене? Кю и този път не се колебае. И внезапно се оказва във вихъра на вълнуващо приключение – нещо между пътепис, детективска и любовна история. А с разкриването на всяка следваща следа открива, че момичето, в което е влюбен, не съществува.
Притесняваше ме, че Бен говореше за Марго само когато разговорът включваше някакво приключение, което му се нрави. Притесняваше ме, че мисли, че има нещо лошо в това да мисля предимно за нея за сметка на приятелите си, независимо че тя бе изчезнала, а те — не. Но Бен си е Бен, както каза Рейдар, а и след Логън Пайнс нямаше къде да търся, това беше последното място в списъка.
— Ще надникна на последното място и идвам — казах.
Логън Пайнс беше последното място в Централна Флорида. Поне не знаех за друго. Затова бях заложил всички надежди на него. Но докато вървях със запален фенер по единствената задънена улица, не видях нито палатка, нито огън. Никакви кутии, опаковки от храна. Нищо. Имаше една-единствена плоча — очевидно основата на сграда, която никога не бе построена. Лежеше в един голям ров като врязана в мръсната земя. Като разтворена уста на мъртвец. Наоколо тръни, драки, трева до кръста. Ако е искала да ме заведе по принуда да разгледам тези места, не разбирах какъв може да е бил мотивът й. А ако Марго беше заминала в някой от тези псевдоградове, от където нямаше намерение да се върне, значи, бе намерила място, за което не можех вече и да подозирам.
Отне ми час и половина да се върна в Джеферсън Парк. Паркирах минивана у дома, облякох тениска с копчета и яка, единствените си хубави и запазени черни джинси и тръгнах през Джеферсън Парк към съда, после завих по „Джеферсън роуд“. На „Джеферсън плейс“, улицата на Рейдар, вече имаше паркирани коли, а бе едва девет без петнайсет.
Отворих вратата и видях Рейдар, който търчеше с няколко пластмасови кукли с лика на чернокожия Дядо Коледа в ръка.
— Трябва да прибера по-хубавите — каза. — Не дай си боже да се счупи някоя!
— Да помогна? — попитах. Рейдар кимна към всекидневната, където масите от двете страни на дивана бяха засипани с десетки кукли Дядо Коледа в чернокож вариант, на които не бе намерено място. Докато ги пренареждах, забелязах, че са много красиви. Бяха рисувани на ръка, изумително детайлни и изящни. Не казах на Рейдар, защото се страхувах да не ме пребие до смърт с черната лампа с лика на чернокожия Дядо Коледа, която се намираше във всекидневната.
Пренесох всички матрьошки с лика на черния Дядо Коледа в спалнята за гости, където Рейдар грижливо ги прибра в един дрешник.
— Знаеш ли, като ги видиш всичките накуп, наистина започваш да се питаш дали подходът ни към митовете и легендите е правилен и дали си ги представяме правилно — отбелязах аз.
Рейдар ме погледна шокиран, след което завъртя очи и каза:
— Да, всяка сутрин, докато си ям закуската с шибаната черна лъжица с черен Дядо Коледа на нея, все това се питам: „Е ли правилно нашето отношение към легендите и митовете и дали си ги представям правилно? М?“.
Усетих ръка на рамото си, някой ме завъртя. Беше Бен. Стъпваше от крак на крак, сякаш му се пикае или вече се е напикал.
— Целунахме се. Не, тя ме целуна. Преди десет минути. На леглото на родителите на Рейдар.
— Отвратително! — каза Рейдар. — Никакво натискане в кревата на нашите!
— Мислех, че отдавна сте я свършили тая работа — казах изненадано. — Къде отидоха най-големите топки на Америка?
— Копеле, млъкни. Ще се подрискам от страх — каза и ме погледна. Очите му се бяха събрали на носа. — Мисля, че не ставам.
— Какво не ти става?
— Не бе, пич, не че не ми става, не ставам за целуване. Не ме бива. А тя се е целувала много повече от мен през всичките тези… години. Не искам да се излагам, не искам да ме зареже заради един език. Момичетата ги разбират тези неща — каза той, което си беше истина, само с едно уточнение: момичетата в мажоретния състав наистина ги разбират. — Трябва ми съвет, пич.
Изкушавах се да му изнеса собствената му безкрайна лекция върху индивидуалния подход към различните видове женски тела, но казах само:
— Доколкото знам, има две основни правила: 1) Не хапи нищо без позволение и 2) Човешкият език е като уасаби: в него има огромна енергия и трябва да се използва умерено.
Изведнъж очите на Бен се разшириха, придобиха форма на тигани, само дето тиганите никога не могат да изглеждат толкова притеснени и усещането за паника не им е познато.
— Тя е зад мен, нали? — запремигах.