Докато смъртта ни раздели

— Както искаш го приемай. Но аз знам, че не Джокер е убил Юнас Андресен и никога не съм мислил да го обвинявам за това. Полицията също не го обвинява.

— Ти знаеш? — каза той без думи, само мърдайки с устни, та не чух нищо.

Продължих:

— Аз стоях на паркинга пред блока и разговарях с него точно в момента, когато е станало убийството. Хитро, нали, как мислиш?

— Хитро — повтори той със сарказъм. Приличаше на посрамено изкопаемо от шейсетте години, на фалирал оптимист.

Продължих:

— Но Юнас Андресен е бил убит. Със сгъваем нож. И затова дойдох при теб. Защото последния път, когато бях тук, ти ми разказа много неща за живота и други работи, но ми съобщи също, че имаш цял запас от сгъваеми ножове, които си конфискувал. И си помислих, случва се и аз да мисля, Воге, помислих си следното: сгъваемият нож не е нещо, което човек купува един ден преди да го забие в нечий стомах. Сгъваемият нож е нещо, което човек притежава, с което е роден и отрасъл, така да кажем, или поне е нещо, което си доставя. Но никой не го купува, както казах, в никакъв случай не го купува, ако не е намислил да го забие в стомаха на някого. Ала този нож би могъл да бъде и откраднат. И ето, да си дойда на въпроса, Воге, на един много прост въпрос или по-точно на два: къде съхраняваш тази своя колекция? Надеждно ли? Може ли да се предположи, че някой външен човек би могъл да си открадне един екземпляр? И освен това изчезвал ли ти е нож в последно време? Ето колко просто е всичко, Джинджър17. Искаш ли да танцуваш?

Направих няколко степ фигури пред него. Мога да бъда и комик, стига да намеря публика, която не ми допада, или обратното.

Той ме погледна с презрение, после изрече през изпънати, сухи устни:

— Не. Не съм търсил загубен нож в последно време, Веум. Освен това аз ги съхранявам надеждно. Във всеки случай нож никога не ми е изчезвал.

— Къде ги държиш? Тук?

Той кисело ме погледна:

— Не, Веум. Не тук, а вкъщи, в едно заключено чекмедже.

— А къде живееш?

— Тук. Нима не знаеше? Квартирата ми е служебна.

Огледах се иронично наоколо. Поне се надявах, че видът ми е ироничен.

— А къде държиш мръсното си бельо?

— На дванайсетия етаж в тази сграда, Веум. В една малка двустайна квартира с изглед към целия този рай и цяла поредица свързани с него прекрасни неща.

— Какви? Така нареченият „пазарен площад“? Не го ли преместиха вече от тук?

— Както казват: напразно си дошъл, Веум. И вече трябва да ти кажа „сбогом“.

Нямах повече какво да река. Но можех малко да го унижа. А освен това нещо ме глождеше, въпреки че не знаех какво, просто не бях съвсем сигурен. Казах:

— Полицаят сам взе отпечатъците от пръстите, които бяха намерени на ножа. Изхождам от това, че ти няма да имаш нищо против да снемат отпечатъците от твоите пръсти, ако им дам знак за това.

Но не успях да го унижа. Той запази хладнокръвие:

— Разбира се, че нямам нищо против. С най-голямо удоволствие. Никога не съм обичал кой знае колко тези свине, но какво ли не прави човек за старите си приятели? Да, аз с удоволствие ще танцувам, Фред18, с удоволствие. Но не и с теб.