Лавандулови нощи

За нейно облекчение този път леля Полет най-послушно си легна в леглото.

— С бурените ще се заема утре — каза тя и дори позволи на Изабел да покрие краката й с леко одеяло.

Леля Полет наистина зъзнеше, макар да беше толкова топло, че съседът Херман с голото тяло си правеше вятър над градинската ограда.

— Погледни го този — каза весело старата жена. — Гърдите му са по-големи от гърдите на жена му.

— Има и по-важни неща — допълни кратко Изабел.

— Поседни малко при мен и ми разкажи за „Ринкинкин“ — подкани я леля Полет и затвори очи. — Обичам да слушам как ми разказваш за там.

— Вече ти разказах всичко, което имаше да се разказва — рече Изабел с вяла усмивка. — И то два пъти, че и три.

Така беше. Тя започна да разказва, когато в първия ден след операцията състоянието на леля Полет се влоши и тя лежеше уморена, но будна и със силни болки.

— Разкажи ми нещо — беше я помолила. — Нещо хубаво.

И понеже Изабел не се сети за нищо по-добро от „Ринкинкин“, разказа на леля си за него. За прасковените дървета, които се редят по каменните тераси нагоре по реката, за величествената къща и чинарите в двора, които сигурно вече са се разлистили съвсем, и за животните и хората, които живеят там. Най-вече за хората. За леля Жермен, която живее основно в своя измислен свят, за госпожа Сесил, за нейната изящност, която няма възраст, и за нейните рози, за Матилд, удивителната готвачка, която винаги изглежда малко унесена, като човек, на когото му липсва нещо важно, за да е щастлив, за Лоран, когото всички толкова много обичат, че тайно се надяват майка му завинаги да го остави в „Ринкинкин“, за ръмжащата Ермелин и нейните кокошки и за Бертран, мъжа на Ермелин, чието лице изглежда толкова повехнало и цялото прорязано от линии, напомнящи пътна карта.

Изабел никога не беше сигурна дали леля Полет наистина я чува в своята просъница, наблъскана с обезболяващи и антибиотици, но докато говореше, дишането на болната сякаш ставаше по-спокойно, а изразът на лицето й — по-малко болезнен. По някое време Изабел започна да разказва и за Корин, за удивително зелените му очи и за чувствата, които бе породил у нея. През изминалите седмици леля Полет научи всичко: как Изабел е паднала от коня, как е прекарала първата нощ с Корин, как се е опитала да изготви финансов план за имението, как Мадлен я е злепоставила по време на вечеря.

Оказа се, че леля й е чула всичко много добре, всяка една дума.

— Имам чувството, че дори чувам песента на славея, там в маслиновото дърво — каза тя и Изабел не можеше да не се засмее.

— Следващия път ще ти чета книги — обеща тя сега и уви с одеялото измършавелите крака на леля Полет.

— Те не са толкова интересни.

— Но повечето са с щастлив край.