Клубът на анонимните шопинг маниачки
- Автор: Харбисън Бет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пепа Стоилова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Клубът на анонимните шопинг маниачки». Краткое содержание книги:
И въпреки че дълбоко в себе си Лорна се съмняваше дали Крис бе Единственият, който си е тръгнал, по отношение на Сандра и Майк нещата бяха толкова объркани, че не й оставаше нищо друго, освен да се надява съдбата да си свърши работата, като сложи край на взаимоотношенията им.
Глава 15.
Някой определено преследваше Хелън.
Този следобед бе излязла, за да посети няколкото благотворителни организации, чийто патрон беше, при което забеляза малка синя кола без абсолютно никакви отличителни знаци да я следва между второто и третото спиране.
Ако Лорна не бе споделила с нея опасенията си, сигурно изобщо нямаше да обърне внимание. Не че шофьорът беше много напорист. Движеше се на разстояние от две-три коли след нея. И все пак я караше да се чувства неловко.
Не можеше да каже със сигурност как изглежда шофьорът й. Би могъл да е Джералд Паркс. Но не бе изключена и възможността да е Пат Сейджак. Просто никога не се приближаваше достатъчно, за да може да го огледа отблизо. Това нямаше значение, защото виждаше колата, на която често се натъкваше напоследък.
Като не изпускаше от очи пътя и държеше волана с една ръка, тя измъкна мобилния си телефон от чантата и набра 411 — номер на полицията, на който се съобщаваха не толкова спешни случаи, които все пак биха могли да представляват риск за гражданите. Не позвъни на 911, защото в задръстването и заключената й кола положението не й се струваше критично.
— Оператор 4601, разговорът ни ще бъде записан.
Хелън погледна в огледалото за обратно виждане. Колата все още беше там.
— Здравейте — каза сковано. — Обаждам се, защото… ами, не е непременно спешно, но… както и да е, в момента съм на магистрала 270 и пътувам на север. Забелязах, че една кола ме следи.
— Шофьорът заплашвал ли ви е по някакъв начин?
— Не, не. Просто кара след мен от известно време.
— Можете ли да го видите, госпожо? Ваш познат ли е?
— Така ми се струва, но не съм сигурна. Не мога да го огледам добре.
Започна да се чувства наистина глупаво, въпреки че безпокойството й не намаляваше.
Отговорът на оператора не остави никакво съмнение какво си мисли той по въпроса.
— Вижте, госпожо, не можем да изпратим патрулна кола само защото друг човек се е озовал на същата магистрала и по същото време с вас. Ако някой упражнява физически или психически тормоз спрямо вас, по-добре се обадете на 911.
Чудесен, никого неангажиращ отговор. Нямаше обаче за какво да го обвинява, затова благодари и затвори телефона с надеждата, че разговорът няма да бъде проследен и да бъде включена в списъка като параноичка, чиито обаждания не бива да се вземат на сериозно.
Намали скоростта на изхода, все още виждайки синята кола зад три други, и пое обратно към шосе 355, което обикаляше цялата северна част на Мериленд и водеше към Джорджтаун, Вашингтон.
За момент си помисли, че го е изгубила, но минути след това видя синия автомобил да се появява отново, при това точно зад нейния. Опита се да огледа шофьора, за да може да го опише, ако й се наложи да потърси помощ от полицията, като в същото време не откъсваше поглед от извиващия се в многобройни завои път пред нея. Очевидно беше Джералд Паркс. Носеше огромни тъмни слънчеви очила и пръстите му здраво стискаха волана.
Премина с висока скорост по Фолс Роуд с малката надежда да бъде спряна от патрул по пътя, за да може да им посочи преследвача си и да ги накара да го задържат. Но знаеше, че сигурно той би минал покрай тях и тя щеше да изглежда като пълна глупачка в очите на пътните полицаи.
В огледалото за обратно виждане забеляза, че синята кола е спряла на червения сигнал на светофара. Зави към паркинга на търговския център и пое към отбивката за Ривър Роуд, за да се прибере у дома. След като измина два-три километра без преследвача си, почти се успокои, въпреки че сърцето й биеше до пръсване, заплашвайки да изхвръкне от гърдите й.
Щом премина главния булевард на столицата, тя пое дълбоко дъх, изпитвайки усещането, че най-сетне е в безопасност, и в същия момент го видя отново. Той се появи откъм магистралата „Дитъл Ривър“, което беше доста обходен маршрут, и отново се озова зад нея.
Докато оставаше неидентифициран, този негодник щеше да владее положението и да преследва жертвата си докрай. За първи път Хелън усети как гневът измества обладалия я страх. Част от нея искаше да препречи пътя му и да застане очи в очи с него, ала знаеше, че подобна дързост би била истинска лудост.