Момичето от влака

Естествено, че казвам да. Не само заради отчаянието му, но защото искам да го видя. Искам да му помогна. Давам адреса и той ме уверява, че до петнайсет минути ще е тук.

Десет минути по-късно се звъни на вратата – къс, остър и припрян звук.

– Много се извинявам за неудобството – пристъпва  от крак на крак, когато отварям външната врата. – Не знаех къде да отида.

Прилича на преследвано животно: пребледнял, разтреперан, с блестяща от пот кожа.

– Няма нищо – отвръщам и отстъпвам назад да влезе. Каня го в хола, настанявам го на дивана и му донасям чаша вода от кухнята. Той я изпива на един дъх, после сяда, прегъва се напред, подпира лакти на коленете си и навежда глава. Започвам да се суетя около него, не знам да говоря ли, или да изчакам. Взимам чашата му и отново я пълня. Най-после той заговаря:

– Човек си мисли, че най-лошото вече се е случило – казва тихо и вдига глава да ме погледне. – И ти мислиш така нали? Жена ми е мъртва и полицията смята, че аз съм я убил. Какво по-лошо от това може да се случи?

И ми разказва онова, което вече знам, онова, което говорят за нея. Информацията вероятно е изтекла от разследващия екип и след това преразказана в онзи таблоид. Убийството на някакво дете, в което Меган е замесена. Да оплюеш мъртва жена, е мръсна работа. Отвратително.

– Това не е вярно – казвам бързо. – Няма как да е вярно.

Той ме гледа с невиждащи очи, лицето му прилича на маска.

– Детектив Райли ми разказа тази сутрин – започва той, закашля се, прочиства гърло и продължава почти шепнешком: – Новината, която винаги съм мечтал да чуя. Нямаш представа колко съм го искал, колко пъти съм си представял как ще ме погледне, ще ми се усмихне смутено и многозначително, ще вземе ръката ми и ще я сложи на устните си.

Скот се отнася някъде в мечтите си, но аз още не мога да разбера за какво говори.

– Днес... днес научих, че Меган е била бременна.

И се разплаква. Моите очи също се пълнят със сълзи и аз заплаквам за детето, което никога няма да се появи на белия свят, детето на жена, която не познавам. Не мога да понеса толкова мъка. Не знам как Скот успява изобщо да диша. Това трябваше да го убие, трябваше да изцеди и последните  капчици живот от него. Но някак си той все още е тук.

Аз лично не мога да говоря, не мога дори да помръдна. Холът е като фурна, вътре няма достатъчно въздух, въпреки отворените прозорци. Чувам шум от улицата: полицейска сирена, смях и викове на млади момичета, музика от преминаваща кола. Звуци от нормалния живот. А тук животът свършва. За Скот животът свършва и аз не мога да му помогна с нищо. Стоя там няма, безполезна и безпомощна.

Изведнъж чувам стъпки по стъпалата отвън, после обичайното подрънкване – Кати вади ключовете от огромната си чанта. Това ме събужда. Трябва да направя нещо. Хващам Скот за ръката и той вдига тревожен поглед към мен.