Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Да — каза господин Хуайт.
— Добре, а сега седни на онова бюро! — Шефа му посочи бюрото, на което имаше мастилница и телефон. — Извади един лист от чекмеджето и вземи писалката!
Господин Хуайт прекоси като призрак стаята, седна пред бюрото и се смали, смали като духа, който се готви да се прибере в бутилката, сви се така, сякаш искаше да се върне към ембрионалното си положение и да се скрие на топло в тъмната утроба.
Но Шефа не го остави:
— Сега пиши каквото ти кажа. — И започна да му диктува: — „Уважаеми господин губернатор, поради лошото ми здравословно състояние, което не ми позволява да изпълнявам добросъвестно…“ — Тук Шефа се спря и попита: — Написа ли добросъвестно? Да не си го пропуснал, ей! — После продължи с делови глас: — „… служебните си задължения като финансов инспектор, моля да ме освободите от заеманата длъжност в най-близкото удобно за Вас време.“ — Той погледна сгърбената фигура и добави: — „С почит…“
Настъпи тишина, само перото проскърца по хартията и замря. Но продълговатата плешива глава на господин Хуайт остана наведена над листа, сякаш инспекторът беше късоглед или се молеше, или просто беше изгубил онази кост, която държи главата права.
Шефа се вгледа в тила на тази наведена глава. После попита:
— Подписа ли се?
— Не — каза гласът.
— Подписвай, говедо! — И когато перото престана да скърца по хартията, Шефа добави: — Дата няма да слагаш. Аз ще я поставя, когато стане нужда.
Главата на господин Хуайт не се вдигаше. От мястото си виждах, че той все още държи перодръжката в ръка и върхът на перото не се е откъснал от последната буква на името му.
— Дай го тук! — каза Шефа.
Господин Хуайт стана и се обърна, а аз се вгледах в оклюмалото му лице, за да видя, каквото бе останало да се види на него. В погледа му, който се плъзна встрани от мен, нямаше молба. Нямаше нищо. Очите му бяха празни и безизразни като две сиви миди върху две черупки.
Той подаде листа на Шефа, който го прочете, сгъна го и го хвърли на кревата, до който седеше.
— Така — каза Уили, — аз ще попълня датата, когато стане нужда. Ако изобщо стане нужда. Всичко зависи от теб. Знаеш ли, Байръм, просто се чудя защо още в самото начало не взех от теб такава молба без дата. Събрал съм ги цял куп. Но, изглежда, не съм те преценил правилно. Когато те видях за първи път, рекох си: цаца, съвсем безвреден стар сухар. Градобитина, викам си, и сигурно сам разбира, че добрият бог никога не е и помислял да го направи богат. Посмачкан е като мокра гъба, паднала на пода в банята на някой пансион за стари моми. Никога не можех да си представя, че ще ми играеш номера. Но съм се излъгал, Байръм, мога да ти призная това. Оказа се, че ти си чакал, цели петдесет години си чакал големия си шанс. Чакал си да дойде твоят час. Събирал си силици и си чакал, както слабоватият чака брачната си нощ. И ето, един ден решаваш, че твоят час е дошъл и всичко ще бъде по-различно. Но — той отново насочи дръжката на камшика към господин Хуайт — сметките ти излязоха криви, Байръм. Твоят час не е дошъл. И никога няма да дойде. За такива като теб той не идва. А сега — омитай се!
И господин Хуайт се омете. Преди секунда беше тук, а след секунда вече го нямаше, изчезна безшумно. Остана само празнината, заета преди от празнината, наречена господин Байръм Б. Хуайт.
— Както виждам, добре се забавляваш — казах на Шефа.
— Гадост — отвърна той, — в очите им има нещо, което те кара да се държиш с тях само по този начин. Тоя приятел например е отвратителен блюдолизец и това е изписано на лицето му. Как другояче да се държиш с него?
— Да — казах, — голям червей изглежда.
— А кой го кара да търпи? — попита мрачно Шефа. — Кой го кара? Защо трябваше да повтаря това, което му казвах да казва? Защо трябваше да ме слуша изобщо? Можеше да си излезе и да ми тръшне вратата. Можеше да си подаде, като човек, оставката. Можеше да направи каквото си иска. А той? Не, само стои и мига, и се навира в краката ти като куче, когато искаш да го ритнеш. И те кара да си мислиш, че ако не го ритнеш, ще отидеш против божията воля. И го ритваш, с което му помагаш да изпълни предназначението си.
— Не ми е работа да се бъркам — рекох, — но за какво е целият този шум?
— Не си ли чел вестниците?
— Не, бях в отпуска.
— А Сади не ти ли каза?