Без теб
- Автор: Бюси Мишел
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Без теб». Краткое содержание книги:
Марк изруга. Под показното превъзходство на Матилд дьо Карвил се криеше умела манипулаторка. Естествено, тя бе в течение на смъртта на Гран-Дюк. Внучката ѝ го бе убила. Може би дори по нейна заповед. Марк размахваше ръце насам-натам въпреки волята си. Какво всъщност правеше тук между тази стара озлобена вещица и побърканата ѝ внучка, която само чакаше заповед от баба си, за да убие и него. Да не говорим пък за кошмарното видение – стареца в инвалидния стол. На какво се надяваше, след като в продължение на много години бе правил само погрешни стъпки?
Марк пристъпи няколко крачки, за да си вдъхне увереност. Пръстите на Малвина се сгърчиха върху маузера. Очевидно нямаше избор. Трябваше да върви напред.
– Така да бъде. Да спрем този цирк. Ще играя с открити карти. От осемнадесет години нашите две семейства са се вкопчили в убежденията си. Семейство Дьо Карвил претендират, че е оживяла Лиз-Роз, а семейство Витрал уверяват, че оцелялата е Емили. Така е казал и съдията – че оцелялата е Емили.
Марк пое дъх и затърси най-точните думи:
– Госпожо Дьо Карвил, Лили и аз израснахме заедно и през тези години аз също си изградих свое убеждение – той се поколеба за миг, но продължи: – Госпожо Дьо Карвил, Лили не е моя сестра! Чухте ме добре, нали?! Ние нямаме никаква обща връзка. След катастрофата е оцеляла Лиз-Роз.
Маузерът се плъзна по капака на рояла. Чу се дразнещо скърцане.
В очите на Малвина се четеше радостна изненада. Бе очарована, защото неочаквано Марк се бе превърнал в съюзник. Също като шпионин, който сваля маската си и разбулва самоличността си.
И се оказва, че е един от тях!
Противно на внучката си, Матилд дьо Карвил не помръдна. Потъна в дълго мълчание, а после каза:
– Maлвина, поразходи дядо си из парка.
– Но, маминко...
В очите на девойката се появиха сълзи.
– Направи каквото казах, Малвина. Вземи Леонс със себе си и го поразходи из парка.
– Но...
Този път Малвина не успя да сдържи сълзите си, но излезе, бутайки инвалидния стол на дядо си. Старецът седеше в него все така неподвижен и спеше.
27
2 октомври 1998 г., 12 часът и 55 минути
Лили се клатушкаше здраво. Този стол с тесни крачета в бара сигурно е бил специално проектиран, за да се клати неистово, когато седналият на него клиент поиска да изпие чашка в повече.
„Това ще стане съвсем скоро“, мислеше си Лили.
Ама този клатещ се стол трябваше направо да се патентова!
Лили поднесе към устните си малката чашка с джин. Питието вече не гореше устните и езика ѝ. Не усещаше нищо освен клатенето.
Бе сама в един бар на улица „Лап“, наречен „Барамунди“. От онези барове, където човек не ходи сам. Дори и посред бял ден, дори и когато има нещо конкретно наум. Типовете в бара напразно се преструваха, че не се интересуват от нея и че продължават да си пият халбите с бира и чашите с алиготе или че се отдават на френската кралица на игрите – лотото. Някои пък уж се бяха втренчили в телевизора, по който вървеше спортно предаване. Лили чувстваше настойчивите им погледи върху голите си бедра, които висяха от стола. Тези погледи след това се изкачваха по гърба ѝ и стигаха чак до тила ѝ.
Да забрави. Искаше да забрави.
Лили изпи чашата джин на един дъх и обърна поглед към бармана – кротък тип само с един щръкнал сноп коси на главата си – сив и накъдрен.
– Какво друго ще ми предложите?
Вече бе опитала водка и текила. До този момент най-много ѝ бе харесала водката. Само че тя бе в началото на „обучението“ си. Никога досега не бе пила алкохол, ако не се брои чашата шампанско за осемнадесетия ѝ рожден ден преди три дни. Така че сега наваксваше пропуснатото.
– Мисля, че засега толкова стига, госпожице! Пихте доста, нали?
Ама какво искаше този тип с тъпия си кичур? Не виждаше ли, че е пълнолетна?
Лили помисли да извади личната си карта и да я тикне под носа му, но скапанякът вече ѝ бе обърнал гръб, без дори да я погледне.
Някакъв мъж със сив костюм и мека вратовръзка седеше на два метра от нея на бара и лижеше чаша, на чието дъно имаше кафеникава течност. Той бе единственият мъж в бара, който не я бе разсъблякъл с поглед.
Лили се наведе към него, едва пазейки равновесие върху кривокракия стол, като за всеки случай се държеше за плота:
– Вие какво пиете?
– Имам класически подход. Скоч...
– И аз искам такова... Келнер, искам такова питие!
Сервитьорът смръщи правите си вежди, без да губи спокойствие.
– Сигурна ли сте, госпожице?
– Остави, Жан-Шарл, аз ще се оправя.
Жан-Шарл отново смръщи вежди. Този път само лявата. Сигурно тренираше яко.