Без теб
- Автор: Бюси Мишел
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Без теб». Краткое содержание книги:
Марк се озова в голям салон. По-голямата част от мебелите, диваните, гардеробите, бяха покрити с бели чаршафи, несъмнено за да не се похабяват, когато няма приеми. Цялата стена отсреща бе заета от библиотека. А срещуположният ъгъл бе приютил бял лакиран роял. Един от най-луксозните, марка „Петроф“. Марк знаеше колко струва.
Срещу него стоеше Матлид дьо Карвил – изправена, висока, лицето ѝ бе вцепенено и безизразно. Само един голям кръст, който висеше на шията ѝ, и няколко неуместни петънца кал в долната част на роклята ѝ придаваха малко екстравагантен оттенък. Малко встрани от нея спеше Леонс дьо Карвил. Напълно безразличен към всичко. Върху коленете му бе метнато шотландско одеяло, а върху гърдите му се бяха закачили няколко пожълтели листа. Черната вдовица и парализираният съпруг – сцена, достойна за несполучлив филм на ужасите.
Матилд дьо Карвил не помръдна. Задоволи се да изобрази върху лицето си странна усмивка, предназначена за Марк.
– Марк Витрал, какво изненадващо посещение... Никога не съм мислила, че някой ден ще дойдете тук.
– И аз самият бях далеч от подобна мисъл...
Едва забележимата усмивка стана малко по-широка. Малвина се отдалечи и застана до рояла.
– Свали оръжието, Малвина.
– Но, маминко...
Погледът на Матилд дьо Карвил не търпеше възражения.
Малвина демонстративно остави пистолета върху капака на рояла.
Очевидно чакаше само едно – да го вземе отново в ръка и да го използва.
А погледът на Марк бе замръзнал върху пианото. Да, в дома на Дьо Карвил непременно трябваше да има пиано. И да не бе идвал никога тук, щеше да отгатне. Това бе напълно в реда на нещата. Никой от членовете на семейство Витрал нямаше музикална дарба и не бе музикант по душа. Нито родителите му, нито баба му и дядо му бяха докосвали музикален инструмент през целия си живот. В квартал „Поле“ дори грамофонните плочи бяха рядкост. Като по чудо още през първите си месеци на улица „Пошол“ Лили бе покорена от звуците, от всички видове звуци. Музикалните играчки в детските ясли я очароваха. Записването ѝ в музикалното училище още като четиригодишна бе логична последица, а и там бе почти безплатно. Учителят не скъпеше похвалите си за нея. Марк често си спомняше за това с гордост.
– Красива вещ, нали? – попита Матилд дьо Карвил. – Роя-лът е оригинален. Поръчан е от баща ми през 1934 година. Изненадвате ме, Марк. Интересувате ли се от пиана?
Потънал в мислите си, Марк не отговори. Когато Лили навърши осем години, учителите ѝ станаха особено настойчиви. Лили бе една от най-добрите им ученички. При това работеше със страст и жар. С лекота свиреше на много инструменти, но най-много ѝ се удаваше пианото. Трябваше да се упражнява повече. Всеки ден трябваше да свири в дома си. Претекстът, че къщата е малка, бе разбит на пух и прах от учителите в Диеп. Вече имало малки пиана. Прекрасни. Били плоски и се вписвали идеално във всеки малък апартамент. Така че оставаше да се реши проблемът с парите. Дори и най-малкото пиано струваше, колкото Никол изкарваше за много месеци. Не можеше и дума да става за подобно нещо. Лили не протестира, защото Никол ѝ бе обяснила, че подобна вещ е далеч над възможностите им.
Марк подскочи, когато дочу изскърцване. Зад него Малвина приплъзваше маузера по дървения капак на рояла.
– Ако обичаш, остави на мира оръжието – заповяда със спокоен глас Матилд дьо Карвил. – И аз свирех на пиано, Марк. Е, поне докато бях млада. Синът ми Александър бе много, много по-надарен от мен. Предполагам обаче, че не сте дошли тук, за да говорим за музика.
Нито една от произнесените от Матлид дьо Карвил думи не бяха без умисъл. Марк си даваше пълна сметка за това.
– Имате право – отговори той. – Ще карам направо. Дошъл съм да поговорим за разследването на Гран-Дюк. Нямам какво да крия. Той ми повери тетрадката си с всички негови записки от осемнадесет години насам. Е, всъщност... – Марк се поколеба за миг, но побърза да продължи: – всъщност я повери на Лили, която тази сутрин настоя да я прочета и аз.
– Дошли сте обаче с празни ръце ? – прекъсна го Матилд дьо Карвил. – Предпазлив сте, Марк. Внимавате. Пазите се. Грешите. Що се отнася до тетрадката, никога не съм изисквала изключителни права върху нея от Гран-Дюк. В края на краищата, това, че Лили знае, е хубаво. Що се отнася до мен, знам с точност голяма част от съдържанието ѝ, Марк. Гран-Дюк беше лоялен служител.
Преди да отговори, Марк погледна към деформираното отражение на Малвина в лакираното дърво на рояла и се насили да попита с престорено учудване:
– Беше?
Матилд отговори с неприкрита ирония:
– Да. Беше. Гран-Дюк беше на мое разположение в продължение на осемнадесет години... Но от три дни вече е свободен.