Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Изведнъж се замая, игличките се нажежиха като от пламъче на свещ. Просна се до скамейката в напразни опити да повърне.
Не знаеше кога събра сили да стане. Вече усещаше и жаждата, и студа. Бяха й взели раницата, но й бяха оставили манерката. Ръката й подскачаше, тя разливаше струйки по гърлото си и все пак успя да пийне малко, остана й вода колкото да си избърше лицето.
Опипа скамейката — дълга и тясна, грапава отстрани, затова пък гладка отгоре, сякаш е лакирана. Споходи я невеселата мисъл: колко ли затворници са се присвивали на този камък, за да го излъскат така? Умът й отказа да се занимава с такива догадки. Надигна се от пода и седна. Очите й откриха оскъдните подробности в килията — четири стени, вътрешната леко изпъкнала, скамейката и тесен процеп вместо прозорец. Зазоряваше се.
Изтегна се разтреперена по гръб, внушаваше си, че съзнанието й трябва да остане празно, както бе научена. Но една сцена се повтаряше натрапчиво. Игър се навеждаше над вцепенената Каран, Мейгрейт се мъчи да й помогне, но е безсилна. И после… заповедта на Игър и ужасеният шепот на Каран — „Фейеламор“. Накрая младата й спътничка прекъсва връзката и побягва.
Против желанието си виждаше страданието, сковало лицето на Каран, могъществото на Игър, подхранвано от яростта му, с което прекърши съпротивата й, сякаш буря цепеше на трески прогнило дърво. Но и нещо твърде смущаващо — как той се взираше в Каран напълно озадачен. Мейгрейт пришпорваше ума си в търсене на обяснение, обаче не го намираше.
Зарея поглед в тъмния мръсен таван, смазана от осъзнатия си провал и от опасенията си за Каран. Колко гнусно се държа с нея… Как ще се справи сама? Може вече да я бяха заловили, а можеше и да е мъртва.
Паметта я пренесе към последната й среща с Фейеламор, малко преди дългото пътешествие до Физ Горго.
— Тръгни сама — бе заповядала господарката й. — И не споменавай за мен пред никого!
Но сега Игър знаеше тайната и армиите му щяха да настъпят на изток. Още какви злощастия щяха да последват? Как би могла да признае пред Фейеламор неволната си измама?
Защо трябваше да се бави толкова? Защо Огледалото я обсеби за толкова дълго? Зовът беше неустоим, всичко друго бе загубило смисъл. Щом го взе, Мейгрейт прозря, че то ще преобрази живота й. Но защо точно нейния? Все едно — Огледалото вече не беше тук.
Процепът хвърляше повечко светлина върху отсрещната стена и показваше тясна килия с голи стени и под. Вратата от дебели дъски беше обкована с желязо. Нямаше нищо друго — нито съд за вода, нито кофа да се облекчава в нея затворникът, нито одеяло. От влагата навсякъде се въдеше плесен освен около прозореца, където вирееше някакъв мъх.
Тя смъкна подгизналите си ботуши и пак легна. Замръзваше. Макар че бяха минали поне десетина часа, откакто с Каран се бяха гмурнали в резервоарите, дрехите й бяха мокри. Не бе хапвала от цяло денонощие, не бе мигвала от две. Измъчваше я обаче единствено влудяващата мисъл за провала. Не само че всичко потръгна накриво със задачата, но и не бе опазила тайната на Фейеламор, крита грижливо столетия наред. Представяше си студеното, подобно на маска лице и очите, чийто поглед беше по-унищожителен от гнева. Неоспоримото, безмерно презрение към негодната за нищо слугиня.
„Права беше — не съм достойна да й служа. Дори ако нарочно бях поискала да попреча на всичките й отдавна подготвяни планове, едва ли щях да навредя толкова…“
Денят отмина, свечери се, никой не идваше. А тя очакваше всеки миг вратата да тресне и Игър да влезе, за да я разпитва. Дали протакаше, за да отслаби волята й?
Мейгрейт не можеше да заспи. Колкото и да беше изтощена, не се унасяше. Кръстосваше из килията — четири крачки в едната посока, четири в обратната. Щом престана да трепери, легна пак, но ходилата й още бяха ледени и студът скоро се просмука нагоре в краката й. Не чувстваше нищо освен безмерно опустошение.
Посред нощ вратата се блъсна в стената, без други шумове да подготвят Мейгрейт за това. Влезе извънредно мършав мъж с ъгловато лице и дълга сивкава коса. Уелм. Махна й да тръгва с него.
Мейгрейт се изправи мудно, като заслони очи от светлината на факлата.
— Аз съм Джафит — каза той със стържещ глас. — Хайде, идвай!
Тя посегна към ботушите си.
— Нямаш нужда от тях! — изграчи той и стисна ръката й над лакътя.
Костеливите му пръсти бяха корави и студени. Отведе я по много стълби надолу към голямо помещение без прозорци, но с ярки фенери по стените. И тук беше мразовито като в килията, миришеше на мухъл. В голямото огнище бяха наредени незапалени дърва.