Възходът на номер Девет
- Автор: Лор Питтакус
- Серия: Заветите на Лориен #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Томова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Възходът на номер Девет». Краткое содержание книги:
Отпускам се на колене до нея и я прегръщам през раменете.
— Заветите отнемат време, Елла. Знам го от собствен опит. Първият ми завет се появяваше обикновено само когато съм разстроена или се намирам в опасност. Те се появяват в моменти, когато имаме най-голяма нужда от тях, когато могат да ни спасят. Заветът ми, който ми позволява да дишам под вода, се яви, когато почти се бях удавила. Много е вероятно и телепортирането да ти се отразило и да е нужно малко време, за да подейства отново. — Стискам я окуражително за раменете.
— Вярно е — намесва се Осем. — Телепортирах се за първи път, когато моят сепан беше на косъм да го прегази такси. И аз се появих изневиделица до него ей така. — Той щраква с пръсти. — Това ми даде възможност да го издърпам от пътя на колата.
— Точно в момента Крейтън много ми липсва — продумва Елла. — Той винаги ми се притичваше на помощ в такива ситуации. Ами ако от мен няма да имате никаква полза? Иска ми се старейшините да не ме бяха избирали.
— Елла. — Осем прави крачка към нея. — Елла, погледни ме. Не трябва да разсъждаваш по този начин. Ние сме толкова щастливи, че ти си тук. Имаме нужда от теб. Ако не беше тук, щяхме да те търсим. Ти се намираш точно където трябва да си. Нали, Марина?
— Елла, помниш ли какво си казвахме в приюта? Ние сме отбор. Това означава нещо много важно. Грижим се един за друг. — Докато говоря, осъзнавам, че нежеланието ми да се телепортирам отново е егоистично. Единствената ни надежда да открием останалите е да отидем в Ню Мексико. Най-бързият и сигурен начин да стигнем там е чрез телепортиране. Дори и това да означава да се приземим няколко пъти на грешни места. Няма да допусна страхът ми да застраши някого другиго. Ако някой от нас е слаб, другите гардове трябва да компенсират слабостта му, като станат по-силни. Стискам отново рамото ѝ. — Ще отидем в Ню Мексико, ще намерим Шест и ще продължим битката.
Елла кима мълчаливо.
Потънали в мислите си, ние продължаваме да се разхождаме. На мен ми е необходимо известно време, за да прочистя главата си. Преди да продължим, аз трябва да се възстановя както физически, така и психически. Мястото е толкова тихо, толкова спокойно, идеално за размисъл. След около час се връщам в центъра на кръга от каменни блокове точно навреме, за да видя как Осем се навежда, взема един камък и после го пуска.
— Осем! Какво си мислиш, че правиш? — изкрещявам аз. — Забрави ли къде се намираш? Това е свято, историческо, древно място! Не можеш просто ей така да подритваш камъните! Върни ги обратно където бяха!
Преди той да успее да реагира, аз ги връщам с телекинезата си. Стоунхендж може и да не е мое минало, но е нечие и заслужава по-голямо уважение от онова, което Осем му показва точно сега. Искам да оставим мястото точно такова, каквото го намерихме.
Осем ме поглежда, силно изненадан от моя гняв.
— Търся лоралита. Сигурен съм, че е наполовина заровен някъде тук под някой от тези камъни. Трябва да го открием, ако смятаме да се придвижим до друго място — отвръща Осем.
— Добре, но след като го намериш, се постарай да ги оставиш точно там, където са били — измърморвам аз. — Стоунхендж е едно от най-забележителните места на Земята. Нека не го унищожаваме. — Омръзнало ми е да оставям след себе си развалини.
Осем изнася цяло представление, като започва да повдига нежно камъните, да наднича под тях и да ги връща много внимателно на мястото им.
— Искам само да ти обърна внимание, че Стоунхендж е тук на първо място заради лориенците. Рейнолдс ми разказа, че ние сме го построили, за да погребем онези, които са умрели в битката тук на Земята.
— Наистина ли? Това гробище ли е? — пита Елла, която се приближава към мен и се оглежда наоколо с ново любопитство.
— Било е — отговаря Осем. — Поне за няколко хиляди години. След което човеците са започнали да разкопават и да извършват любимите си научни изследвания. Някакво настойчиво търсене да разбереш всичко, дори и да няма нищо за разбиране. Както и да е. Все пак ще уважа камъните и ще ги върна на местата им. — Той продължи да се движи внимателно, сякаш е в леха с лалета.
— Нека да ти помогна.
Аз тръгвам между камъните и помагам на Осем, като ги вдигам във въздуха, докато той наднича под тях. После ги връщам точно на същите им места. В момента, когато пристъпвам към друга група камъни, чувам в далечината викове. Оставям поредния камък и виждам двама мъже в униформи, които тичат към монумента. Лъчите на фенерчетата им прорязват тъмнината. Двете с Елла се скриваме зад най-близкия голям камък.
— Бързо — прошепвам аз. — Всички да се скрият.
Наблюдаваме светлината на фенерчетата и щом някой от тях се доближи до нас, се преместваме.