И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]

– На ваше разположение съм, госпожице Марли. – Той се поклони отново и излезе в коридора.

Шеа затвори внимателно вратата след него.

– Какъв кавалер. Много мило от негова страна да се интересува как сте – коментира тя.

– Да – съгласи се Джейда. – Рядко попадаме на добри стражи, но последната група като че ли са свестни.

– Той определено е от добрите – казах аз. – Трябва да го похваля пред принц Максън. Може да го награди за благородната постъпка.

Вмъкнах се в леглото, макар и да не се чувствах уморена. Легнех ли си, в стаята ми оставаше само една прислужничка вместо обичайните три, а това беше най-голямото уединение, на което можех да се надявам. Нина донесе синя ваза, прелестна с жълтите цветя в нея.

– Остави ги тук, ако обичаш – помолих я и тя ги сложи на нощното ми шкафче.

Докато гледах цветята, по устните ми заигра усмивка. Макар и току-що да го бях подхвърлила, нямах никакво намерение да казвам на принца за страж Удуърк. Незнайно защо чувствах, че трябва да задържа познанството ни в тайна.

* * *

Скърцането на отваряща се врата ме изтръгна от съня и аз скочих на крака, придърпвайки сакото на Максън върху раменете си.

Един от стражите влезе и без дори да си направи труда да ме погледне в очите, каза:

– Протегни ръце.

Така бях свикнала всички да ме наричат „госпожице“, че ми беше нужно малко време да откликна. За щастие, стражът като че ли не беше в настроение да ме наказва заради мудността. Протегнах ръце пред себе си и той ги окова с тежки вериги. Като ги пусна, тялото ми се наклони от тежестта им.

– Върви – заповяда ми той и аз го последвах до коридора.

Картър вече беше там и изглеждаше ужасно. Дрехите му бяха по-мръсни и от моите и като че ли му беше трудно да се задържи на крака. Веднага щом ме зърна обаче, усмивка освети лицето му като заря и една от цепнатините по устните му се отвори и прокърви. Имах време да му отвърна с малка усмивка, преди стражите да ни поведат към стълбището в дъното на коридора.

Тъй като ни бяха водили в скривалищата, знаех, че в двореца имаше повече тайни проходи, отколкото някой можеше да предположи. Миналата нощ ни бяха довели до килиите ни през врата, която винаги бях смятала, че води в килер за спално бельо, и сега използвахме същия път до първия етаж.

Като достигнахме стълбищната площадка, стражът се обърна и излая една-единствена дума.

– Стойте.

С Картър останахме зад полуотворената врата и зачакахме да ни отведат до мястото на унизителното ни, болезнено наказание.

– Съжалявам – прошепна той. Вдигнах поглед към него и независимо от цепнатата устна и чорлавата коса, видях единствено момчето, което бе настояло да ме заведе в медицинското крило, момчето, което ми беше донесло цветя.