Хюрем. Московската наложница
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Серия: Великолепният век #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Летера
- ISBN: 978-954-516-988-5
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Хюрем. Московската наложница». Краткое содержание книги:
Вече не откриваше в очите му предишните искрици щастие.
— Онзи поглед ми е познат до болка — каза си възрастната жена.
И съпругът ѝ Селим Свирепия пронизваше хората с поглед на орел. Ненапразно го бяха наричали „орелът на бойните полета“. Ето че сега и синът ѝ гледаше така. Досущ като орел. Но нещастен орел.
Това беше орисията, наречена империя. Цената ѝ беше горчива. Въздигаше човек до звездите, но слагаше ръка на щастието му.
Веднъж баща ѝ беше казал:
— Виж, Хафса, не ти казваш на държавата какво да прави, а тя на теб. Ако щеш, сложи на главата си короните на всички ханове, хагани, крале и бейове, но истинският владетел е тя.
Хафизе, чието име османците бяха променили на Хафса, до онзи ден не беше виждала такава тъга в очите на баща си. Не знаеше каква беше причината, но беше наясно, че изживяваха трудни дни. Ако не беше вярно, защо нейната майчица се затваряше в стаята си и плачеше горчиво? Защо горката женица притискаше гърдите си с ръце винаги когато обявяваха: „Дойде вестоносец от двореца“. Защо в последно време лицето на татко ѝ беше посърнало?
Баща ѝ потъна в мълчание и дълго не откъсна поглед от очите на дъщеря си.
— Сега държавата има нужда от теб.
— Как момиченце като мен да служи на страната си? Кажи ми — и ще го направя.
— Изпращам те в харема на принц Селим. Ако го дариш със синове, съдбата ще ти се усмихне.
И тя изпълни повелята. Стана жена на Селим Свирепия, пред когото всички трепереха. Дари султана със сина, който Айше от Крим не можа да му даде. Съдбата ѝ се усмихна. Заслужи си званието султанка, а синът ѝ беше падишах.
А ето че сега ставаше свидетел на нещастието на Сюлейман. Държавата беше обсебила живота на сина ѝ. Още съвсем млад той беше разбрал какво е да изгуби дете. Смъртта на принц Махмуд преди два месеца го разтърси до дън душа. Откакто се възкачи на престола, живееше само за държавата. Дори не се занимаваше с харема. Не се виждаше и с Гюлбахар, както подобава. В живота му присъстваха само великият везир Пири паша, другите везири, аги и войници. И онова хърватско дьонме[55] Ибрахим, провъзгласено за главен соколар. Мразеше този тип, който непрекъснато подтикваше сина ѝ към нови войни. Никой не ѝ го беше казал, знаеше всичко това от дългогодишния си опит. Още не преодолял умората от завладяването на Белград, падишахът се подготвяше за нов поход. Тя беше убедена в това. Всеки ден говореше с часове с Ибрахим и свикваше при себе си везирите и агата на еничарите. Постоянно проверяваше войниците и флота.
Превит под това тежко бреме, нима Сюлейман нямаше право на мъничко щастие? Гюлбахар беше добра и красива, беше майката на внуците ѝ, но вече не можеше да разпали в сърцето на сина ѝ нови трепети и щастие. Руслана беше млада и по детски жизнерадостна.
Докато първите лъчи на утрото се промъкваха през решетките, Хафса султан седна в леглото, решена да действа. Щеше да разкаже на Сюлейман за Руслана. Щеше уж случайно да я изпречи пред погледа му. Останалото щеше да остави в Божиите ръце. Или момичето щеше да хване орела, или орелът щеше да отлети към снежните планини. И в мислите си тя си обеща: „Ах, майко Гюлдане, майчице на моята спътница по съдба Айше. Щом като храниш добри чувства към мен, макар че отнех от ръцете на дъщеря ти мъжа ѝ, бъдещето, короната и престола ѝ, аз те приемам като своя майка. Ще се погрижа, както подобава, за повереното ми от теб момиче“.
XVIII
Навън настана невъобразима шумотевица. Думкаха тъпани, всичко трептеше от писъка на зурните, а звънчетата подскачаха в бурен танц. Всички наложници се разтичаха, за да се залепят по зарешетените прозорци и да гледат събитията отвън. Тази сцена се повтаряше всеки петък. Изпровождането на султана за петъчна молитва беше церемония, която стриктно се спазваше.
— Бързо, красавице, бързо! — каза Мерзука. — Ела да видиш!
Руслана престана да снове из харема и изтича в стаята. Когато се доближи до решетките, го съзря. Идеше ѝ да извика: „Господи, Иисусе Христе, Пресвета Дево, ето го… Това е той! Мъжът, когото съдбата ми отреди. Султан Сюлейман, чиито орис и трон искам да споделя!“.
Колко внушителен беше младият падишах с огромния тюрбан на главата си и невероятно пищния си кафтан от самурена кожа.
— Много е привлекателен — прошепна тихичко Мерзука.
— Какви ги говориш! Първо на първо носът му е крив. На всичкото отгоре е и огромен.
55
Немюсюлманин, приел исляма (бел, пр.).