Хюрем. Московската наложница

След като шейхюлислямът се оттегли, Хафса султан потъна в дълбоки размишления. Какво означаваше това? Ако сънят на майката на Айше хатун е божествен знак, това значи, че пред себе си има два пътя. По кой да тръгне? Да остави ли момичето да хване орела? Или пък трябва да спаси орела от робството на любовта? Молеше се на Всевишния да ѝ посочи верния път.

Очевидно бе, че беше обикнала Руслана. Това казваше сърцето ѝ.

Дали не се подведе по невинното поведение на момичето? Този въпрос я тормозеше от момента, в който Руслана излезе от покоите ѝ.

Изобщо не беше така. Може да беше остаряла, но очите ѝ все още бяха достатъчно проницателни да могат да забележат тънката линия, която разделя наивността от амбицията.

От пръв поглед беше разбрала, че зад наивността на момичето се крият желязна воля и безгранична амбиция.

Също като нея! Малко ли се бе борила, за да роди син на Селим и да отнеме султана от Айше? На всичко отгоре Руслана беше достатъчно смела и не го криеше. Как иначе на въпроса: „А какво желаеш ти, дъще?“, без изобщо да ѝ мигне окото, тя щеше да отговори на майката на владетеля с думите: „Не желая нищо повече от здраве и благополучие, от щастие и успех за господаря ни. Бих била безмерно щастлива да се подчинявам на неговите заповеди“. От кого беше научило тези думи момичето, което едва говореше турски? От Сюмбюл ли? Хафса султан поклати глава:

— Жив дявол е той.

А може би я бяха впечатлили очите на момичето? Онези огромни, загадъчни очи, преливащи от синьо в зелено, дълбоки като морето. Навярно именно в тях се криеше очарованието ѝ. Очите на Руслана не бяха най-красивите, които Хафса султан беше виждала в живота си, но в миг поразяваха човек, обгръщаха го, пристягаха ръцете му и го пленяваха. По лицето на Хафса султан неволно се разля странна усмивка — щом само с поглед може така да омайва, и то една жена, кой знае какво ще направи със Сюлейман! Никой не познаваше сина ѝ по-добре от нея.

— Още щом я зърне, Сюлейман ще се влюби в тази московчанка — изкикоти се тя.

При тази мисъл мигом я загриза съвестта. Не беше ли това предателство към Гюлбахар, която я наричаше „майко“? Да, предателство беше. Нали се беше нагърбила със задачата да доведе посестрима на Гюлбахар. Защо сега постъпваше така? Нима и Гюлбахар щеше да я сполети нейната участ?

Но Хафса султан веднага отпъди угризенията, когато си представи очите на Руслана, светлината, озаряваща лицето ѝ, когато девойката се усмихваше стеснително пред нея, трапчинките ѝ, снежнобялата ѝ шия.

Тя допускаше, че е възможно синът ѝ да се влюби. Откакто стана падишах, нейният хан Сюлейман бе под голямо напрежение. Още през първата година на управлението си застана начело на армията и завзе Белград. Отмъсти за кръвта на хан Мурад Худавендигяр[54]. Кой знае какви мисли още го терзаеха? Дори и погледът му беше се променил.