Архивът на Берия

Той спря до една пейка и седна. Задъхваше се, лицето му бе загубило цвета си.

— Независимо от армейските ти приятели, ти безспорно си поел огромен риск — казах аз.

Той се усмихна:

— Драги приятелю, често си повтарям една стара мъдрост: „Въжето на живота е толкова дълго, че когато го дръпна, не мога да усетя края му“.

— А какво стана с материала?

— О, един турист го отнесе във Виена. Както знаеш, границата с Австрия не се охранява особено строго, освен ако нямат сигнал за някого.

— И ти си описал всичко това тук? — попитах аз и се потупах по джоба.

— Всичко, без на имената на маршала и на дисидента.

Аз кимнах, ние седнахме на пейката и се загледахме в момичетата, които се разхождаха край нас под слънцето.

— И какво излиза: че Червената армия ти е помогнала да го изнесеш — казах най-после аз.

— Старите войници винаги са готови да си помагат… Особено когато нещата опират до КГБ.

Аз внимателно извадих запечатания плик от джоба си и му го подадох. Той го разпечата и се взря във веселите черти на Бен Франклин, който го гледаше от новичките стодоларови банкноти. После много спокойно затвори плика и ми го върна.

— Вече ти казах, приятелю, аз не правя това за пари. Дори и за хубавички американски долари.

— Шепа долари няма да ти дойдат в повече — меко казах аз, държейки плика между коленете си. — Ако някога дойдеш на Запад — добавих аз.

Очевидно почувствал неудобството ми, той ме потупа по рамото.

— Ако някога дойда на Запад, приятелю, ти ще ми предоставиш всичко най-хубаво: шампанско и ростбиф, и толкова много английски момичета, колкото да обичам до края на живот си!