Архивът на Берия

Излязохме от колата и поехме по една пътека между лехите с цветя.

— Миналото лято ме потърси един стар приятел, журналист, който тъкмо се бе върнал от Русия, съпровождайки три месеца официална делегация. Там се свързал с някакъв мъж, живеещ на петдесетина километра от Москва, известен дисидент интелектуалец, успял досега да избегне затвора. Та този човек искал някакви негови неща да стигнат на Запад, но приятелят ми не посмял да ги вземе, понеже подозирал, че от КГБ вече са го засекли. И ме попита не искам ли аз да помогна. Аз подадох молба за виза до съветското посолство тук, в Будапеща. Минаха два месеца без отговор и накрая се обадих по телефона. Казах ми, че не е получен отговор на молбата ми. — Той се усмихна криво: — „Другарю Ласло — викат ми, — липсата на отговор е отговор!“ Е, аз очаквах това и написах до съветския комитет на ветераните от Червената армия, изразявайки желание да посетя Москва, за да видя парада на Седми ноември. Председателят на комитета е голяма клечка, маршал на Съветския съюз, и аз получих много бързо отговор лично от него заедно с пропуск за Трибуната на ветераните на Червения площад и самолетен билет първа класа до Москва и обратно. Предполагам, че в КГБ са си изгризали лактите от яд, но ако изобщо от нещо имат някакъв страх, това е Червената армия. Като куче и котка са. И така отлетях за Москва, там ме посрещнаха официално, все едно бях армейска делегация, и десет дни ме носиха на ръце. Разбира се, бях под непрекъснато наблюдение. Но трябва да ти обясня нещо за съветската система. В днешно време КГБ може да арестува, когото си иска, но когато се отнася до нас, гражданите от „братските социалистически страни“, първо трябва да съгласуват това с властите в съответната страна, което ни предоставя известен имунитет. Зная, че това не изглежда логично, но в Русия нищо не е логично. А гражданин от социалистическа страна и при това официален гост на Червената армия е почти недосегаем. Както и да е, последния ден се качих на електричката, за да отида при онзи писател дисидент. Знаех, че ме следят, сигурен съм също, че са знаели къде отивам. Но не можеха да ме спрат, затова заповядаха на машиниста на влака да подмине спирката, където живее онзи човек! — Той замълча и се разтресе от дрезгав смях. — Естествено, това не ме обезпокои. Слязох на другата спирка, върнах се обратно с един камион и се видях с човека без каквито и да било усложнения.

— Продължаваха ли да те следят?

— О, да. Хората от КГБ набързо мобилизираха колата на някакъв местен партиец, но въпреки това не можеха да направят нищо законно. Просто чакаха пред къщата. Аз останах за вечеря и хванах последния влак за Москва. Той не ми даде материала тогава, а ми каза някакъв адрес в града, откъдето да го взема. На другия ден аз изпратих един от старите си приятели от армията да го вземе и същия следобед се отправих с багажа си, в който беше и материалът, към представителството на „Малев“, за да си запазя място за обратния полет насам. Но щом видя името ми, момичето заяви, че самолетът бил пълен. Знаех, че лъже: полетите от Москва никога не са пълни, особено пък първа класа. Тогава отидох в един хотел наблизо и позвъних на стария си приятел, маршала, като му обясних какво е станало и че е възможно да имам малко неприятности с багажа. Не ми се наложи да му обяснявам повече, той ми каза да си поръчам бутилка водка и да го чакам в хотела. След един час се появи някакъв млад лейтенант и ми каза да тръгна с него. Върнахме се в представителството и още щом се появихме, същото момиче каза: „Имате късмет, другарю Ласло, току-що се освободи едно място в първа класа!“ А младият лейтенант ме попита тихо вярно ли е, че съм имал свръхбагаж. Разбира се, ограничението не важи за пътниците в първа класа, а и всичкият ми багаж се състоеше от един куфар. Но той ми обясни, че куфарът ще бъде изпратен на другия ден с военен самолет и че ще мога да го получа от базата на Червената армия в Сегед, Южна Унгария, на около осемдесет километра оттук. Не ми оставаше друго, освен да заверя билета си и да се кача на автобуса за аерогарата. Макар че вече нямах никакъв багаж, митничарите решиха да не рискуват. Обикновено не си губят времето с нас, „братските“ посетители, но по отношение на мен направиха изключение. Разкъсаха обувките ми на парчета, опипваха ми задника, дори ми направиха рентгенова снимка на стомаха! Общо взето, задържаха самолета близо с час. Не намериха нищо, естествено. Докато пресичах бариерата, зърнах ония от КГБ. Честно ти казвам, изглеждаха така, сякаш им се бяха пукнали жлъчките! А аз си долетях до Будапеща, на другия ден отидох до Сегед, казах си името на дежурния офицер и той ми връчи куфара, без каквито и да било усложнения.