Архивът на Берия
- Автор: Уильямс Алан Эмлин
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Стубел
- Переводчик: Валентин Кръстев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Архивът на Берия». Краткое содержание книги:
Таймс
— Нова книга ли пишеш? — попита той.
— И да, и не — казах аз и бързо добавих. — Предполагам, че мога да ти помогна като на стар приятел. Сигурно не са те поканили за тази вечер?
— Онези двама палячовци мегаломани ли? Ти си правиш майтап. Аз не мога да се докопам до пълния списък на гостите, дори на пролетариите от шоубизнеса, камо ли на звездите. — Той отпи солидна глътка от питието си. — Ти да не би да имаш покана?
Подадох му пропуска си. Той кимна и го плъзна обратно по масата.
— Обясни на стария чичо Франк какво значи всичко това.
— Просто сме добри приятели с Шон Фланагън — казах аз, — от много отдавна, още от времето, когато работех в пресата. Съдбата ни срещна веднъж и аз направих едно интервю, което му се хареса.
— Той ли ти пое пътните разноски?
— Той ме покани едва днес следобед.
— Просто така? — той се заоглежда за келнера.
— Казва, че се интересувал от филмовите права за последната ми книга.
— Мога ли да използвам това?
— Добре дошло за мен. Малко реклама няма да ми навреди, дори и нищо да не излезе.
Продължавах да наблюдавам вратата за Ласло Ласло, разсъждавайки дали е разумно двамата със Смолет да се срещнат. По някое време реших, че всичко се нарежда чудесно.
— Слушай — казах аз. — Обещавам ти да ти съобщя, ако там стане някакво скандалче, като за твоята рубрика.
— Стига да е нещо по-така… И да не е по-късно от единайсет, иначе броят е заминал.
— Не по-късно от единайсет — повторих аз и видях Ласло Ласло, който се приближаваше през претъпканото помещение.
Представих го на Смолет като поет. Унгарецът неочаквано заговори доста уклончиво, като пред западен журналист. Мисля, че Смолет не пропусна почти нищо. Той имаше познания за международното положение — включително и за комунистическия свят — от непосредствен опит. Известна беше една случка, станала с него по време на съветското нашествие в Чехословакия през 1968 г., която сега го накарах да разкаже на Ласло. Смолет и още няколко журналисти били арестувани от руските войски в Прага за неспазване на комендантския час. Журналистическите им карти не направили никакво впечатление на руснаците и положението започвало да се напича, когато Смолет открил един полковник, който говорел английски. Той изгледал руснака с кървясалите си очи и викнал: „Полковник, ако един косъм падне от главата ми, само един, лондонските кореспонденти на «Правда» и «Известия» утре сутринта ще увиснат обесени в Хайд Парк“. Добавил и няколко думи за това как „в Темза ще тече руска кръв“ и в края на краищата полковникът започнал да се извинява и се разпоредил да ги откарат до хотела им с военна кола.
Оттук нататък разговорът потръгна много по-лесно. Тримата вечеряхме заедно в ресторанта на хотела и аз платих сметката.
— Ще те потърся долу в бара в единайсет без петнайсет, ако се е случило нещо — казах на Смолет.
Той ни махна вяло с ръка.
— Приятно прекарване в светая светих!
След това се отдалечи, залитайки по дебелия килим.
— Странен човек — рече Ласло. — Винаги ли пие така?
— Винаги.
— Всички журналисти ли са такива? Може ли да му се има вяра?
— Абсолютно. Стар приятел е.
Ласло погледна часовника си с избелял жълт циферблат.
— Почти девет е — каза той. — Може би е време да се присъединим към твоите приятели?
Приемът беше в подземията на хотела. Стълбището се пазеше от трима телохранители на Фланагън, облечени в смокинги. Първият провери пропуските ни, вторият ни връчи една гигантска оранжева свещ в покрита с восък ваза и ни предложи да си изберем стъклена чаша за шампанско или каменна халба за бира. Третият само ни кимна. Долу беше вече претъпкано и задушно, с тежка миризма на парфюм, кубински пури и едва доловим дъх на коноп. Чашата на Ласло се пълнеше на няколко пъти, преди да се доберем до свободното ъгълче на една маса в някаква ниша, драпирана с изкуствени паяжини.
Помислих си, какво, по дяволите, правя тук, като оставим това, че един евентуален договор за филмиране не би ми дошъл зле. Мислех си за Татана и се чудех как ли би се чувствала тук. Мислех си и за тях двамата с Борис, сами в „Отел Дьо ла Бе“, когато Фланагън спря при нашата маса.
— Добре ли се забавлявате? — осведоми се Шон.
Някаква звезда в проект се спусна напред и извика:
— Партито е страхотно, Шон!
Всички се усмихнаха, с изключение на госпожа Фланагън. Беше дребна жена със зашеметяващи, плътно очертани под прилепналата зелена коприна гърди, с грижливо направена фризура и очи, полуприкрити зад мигли, напомнящи железни оградки. Напомняше ми красива торта, отрупана с изкуствено оцветен крем и ярки камъчета. Представих я на Лаело Лаело, който стана и ѝ целуна ръка. Усмивката ѝ лъсна за миг като светкавица на фотоапарат.