Фурията на капитана
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Кодексът Алера #4
- Язык: болгарский
- Год: @Читанка
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на капитана». Краткое содержание книги:
— Не се притеснявам за неговите дългосрочни планове. Ние сме почти до целта. Ти ми служи добре, Фиделиас. Няма да забравя това.
Той склони глава пред лейди Акватайн и тя излезе.
Той седна на леглото и затвори очи. Паниката и страхът, които прикриваше, докато лъжеше лейди Акватайн, го заляха. На челото му изби студена пот, а ръцете му затрепериха.
Ако лейди Акватайн дойде на власт, тя най-малкото ще трябва да поддържа видима честност, а Маркус знаеше твърде много компрометиращи факти за нея и съпруга й.
Истината е, че тя беше честна до известна степен, но също и че не позволяваше на никого или нищо да пречи на целите й. Отне му години, за да види абсолютно ненаситната природа на нейните амбиции.
Той следваше логическата верига до нейното най-вероятно заключение.
Щом тя и съпругът й получат короната, Маркус щеше да се окаже бреме, от което трябва да се отърват.
Като цяло, ако тя разбере, че той се е обърнал срещу нея, щеше да го изтрие от лицето на земята.
И ако капитанът някога разбере истината за себе си, Маркус прецени, че той ще реагира по-малко драматично, но по-ефективно.
Маркус седеше на леглото с треперещи ръце.
Поне беше спасил живота на капитана. Това само по себе си вече беше страхотно.
Докато беше жив, младият мъж щеше да действа — и Маркус беше сигурен, че капитанът няма никакво желание да седи спокойно в клетка, докато сенаторът-марионетка на лейди Акватайн жъне успехи, постига нови победи и в резултат на това увеличава сферата си на влияние.
Докато капитанът беше жив и можеше да действа, имаше надежда за бъдещето на Алера.
Но не и за Маркус.
Враните да го вземат. Във всеки случай той никога не беше планирал да умре от старост.
Глава 19
Бърнард внезапно замря, след това вдигна ръка и отново я прибра към себе си — сигнал „в укритието“. Амара бързо направи две крачки напред, за да подкрепи Гай, когато той тромаво закуцука, сгънал единия си крак в коляното и стиснал тоягата, която Бърнард му отряза, когато отново се отправиха на път.
Тя помогна на Първия лорд да легне на студената влажна земя и последва примера му. Гай изсъска от болка и подви крак, преди отново да утихне. Лицето му се изкриви от болка.
Амара хвана ръката на стареца, за да му даде безмълвна подкрепа, и намръщено погледна към Бърнард или по-точно към мястото, където предлагаше, че все още стои. Сенките на дърветата, които падаха върху него като наметало, както и фуриите му, напълно го скриваха от погледа.
Тя чу тихия звук на стъпки по земята пред себе си, а след това светлината леко се промени, когато дървесната магия на Бърнард се плъзна между нея и Първия лорд. Сега Бърнард вече стана видим за нея, въпреки че чертите му бяха размазани и замъглени, сякаш е в дълбока сянка.
Той се възвишаваше над тях с лък в ръка и със стрела на тетивата, а очите му напрегнато гледаха напред.
Тогава Амара чу туп-туп, туп-туп — звуци, предизвикани от копита на кон по отъпкана пътека.
Към тях се присъединиха още няколко и след половин минута тя видя приближаващите се конници. Бяха шестима, облечени в кожени куртки на горски обитатели, и на всеки отпред на куртката се виждаше емблема със зелено-сивите цветове на Калар.
Преден отряд на легион — или по-скоро бандити, които признаваха Калар срещу пари и власт, за да продължат да правят това, което винаги са правили, плюс понякога и допълнителна работа. Бяха добре въоръжени, всеки с ловен лък, копие с широк връх и резервни мечове и брадви, прикрепени към седлата.
Яздеха в мълчание, чуваха се само копитата на конете им. Това беше вторият такъв патрул от два дни, въпреки че другият беше повече от двойно по-голям. Тези хора бяха достатъчно близко, за да може Амара да види петната по техните туники и драскотините по ботушите им.
Тя забеляза, че е затаила дъх в желанието си да пази тишина.
Патрулът мина покрай тях и Амара бавно започна да се отпуска — и тогава последният ездач се огледа, след това спря коня си и скочи на земята.
Хвърли края на поводите на ниско висящите клони и се насочи към тях.
Бърнард се движеше много бавно и много спокойно. Той вдигна лъка си и го изпъна внимателно и безшумно.
Когато се намираше на по-малко от двадесет ярда от тях, разбойникът свърна настрани, пое си дъх и започна да се промъква между дърветата.