Фурията на капитана

Собственият й крак потрепна в отговор на призрачното усещане. Секунда по-късно тя почувства как той овладява болката, потушавайки пожара с одеяло от чиста решителност.

— Не, моля ви, сър — каза Исана. — Не ставайте.

— Глупости — каза сър Сирил и направи сдържан поклон. — Не толкова често приемам знаменитости.

Тя иронично поклати глава и отговори с обикновен реверанс:

— Едва ли мога да се считам за знаменитост.

— Не мога да се съглася — каза Сирил и отново седна. Той издаде почти неуловима въздишка на облекчение, когато свали тежестта от крака си. — Получих няколко писма, в които се споменава, че сте направили благоприятно впечатление на много граждани на Империята по време на кампанията си за премахване на робството.

— И законите все още не са приети — каза тя сухо. — Минаха две години. Това трудно мога да го нарека впечатляващо.

— Големите промени изискват време — отговори Сирил с тон на учтиво несъгласие. — А и войната, разбира се — той хвърли поглед към крака си и криво се усмихна на Исана, — разсейва.

— Разбира се — съгласи се тя.

— Дори да оставим подобни въпроси настрана, този обоз с подкрепления, който сте организирали, е нещо рядко — продължи той. — Това вече спасява животи.

Тя поклати глава.

— Всеки може да направи същото като мен.

— Но не го правят — каза Сирил, — за разлика от вас.

— Някой е длъжен.

Той наведе глава настрани и я погледна за минута, после сви рамене и каза:

— Някой е трябвало да го направи. Това не е същото.

Исана махна с ръка.

— Сър Сирил, надявам се да не намерите думите ми за груби. Но не мога да разбера защо ме извикахте.

Той внимателно я погледна, а изпитващият му поглед беше толкова напрегнат, че тя почти го почувства по кожата си.

— Не можете? — попита той.

Исана въздъхна.

— Честно казано, не мога. Всъщност тъкмо се канех да си тръгвам. Така че, сър Сирил, отново ви питам. Защо съм тук?

Сирил вдигна вежди.

— Това донякъде е разочароващо — той загадъчно се усмихна. — Надявах се, че вие ще ми кажете.

Той повиши глас и извика:

— Гален! Поканете го, моля!

Минута по-късно вратата се отвори и висок мъж в парадна униформа на легиона влезе в…

Тави влезе в стаята, поправи се тя. Погледът на зелените му очи падна върху нея и крачката му за секунда се забави от неувереност.

Тя почувства идващата от него вълна от емоции, толкова смесени и объркани, че тя не знаеше какво да прави, освен да ги възприема: силен гняв, примесен с нещо друго, може би с унижение или… велики фурии.

Арарис му е казал.

Исана погледна Тави в очите за секунда. Той й кимна и каза:

— Извинете.