Грешката на президента
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #10
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Грешката на президента». Краткое содержание книги:
След още миг спря като вкопана и президентската лимузина. Някъде недалеч се разнесоха изстрели, а вратата откъм страната, където на задната седалка седеше президентът, широко се отвори. На мъждивата светлина от лампичката в купето президентът видя пред себе си лицето на полковник Руденко. И веднага разбра — случило се е най-лошото.
Плен. Или смърт.
Полковник Руденко внимателно погледна държавния глава, а после каза някак твърде официално:
— Господин президент, моля ви да слезете от колата.
Мина му мисълта да не се подчини. Но като си представи колко унизително ще е, ако започнат да го теглят насила, държавният глава бавно излезе от колата и с достойнство изгледа полковник Руденко.
Той не произнесе нито дума. Не попита нищо.
Нека първо да обяснят какво значи всичко това.
— Господин президент — продължи Руденко все със същия официален тон, — моля ви да ме последвате.
Президентът се подчини и закрачи с тежки стъпки, шляпайки в есенната кал край пътя. Мислите му бяха объркани. Недалеч от канавката чакаше друга кола със загасени фарове. Това вече не беше президентският линкълн, а неутрална лада.
— Чакам обяснения — поиска президентът.
— Сега ще ги получите — чу се наблизо познат глас.
Президентът рязко се извърна.
Предадоха го.
Колко пъти през последните години се случваше това. Предаваха го хора, които той смяташе за верни свои последователи, ако не и за другари в борбата за нова Русия. Предаваха го на едро и на дребно. И все пак той не можеше да свикне. Може ли човек да свикне с предателството? Възможно е някой друг да можеше. Но не и той. Това всеки път го потрисаше.
Да, предупреждаваха го, и то неведнъж. Но предупрежденията твърде често приличаха на доносничество, на желание да му се подмажат — вижте ме, аз съм единственият надежден човек.
Президентът си спомни как след августовския преврат един от най-близките му помощници Сергей Скачков все ходеше и повтаряше: „Вие сте обграден от врагове. Аз съм единственият предан вам човек.“ Той го говореше толкова често, че се промъкваха подозрения. Не, не, че руският президент наистина е обкръжен от врагове, а дали пък самият Скачков не страда от мания за преследване.
Всичко това мина през главата на президента за броени секунди.
— Сядайте в колата — каза все същият добре познат глас. — Ще ви отведем на сигурно място.
Значи — плен.
Президентът се огледа — беше сам. По-точно наоколо имаше много хора, при това хора, призвани да го охраняват. Но те бяха станали врагове. И той беше сам пред тях.
— Съпротивата е безполезна.
Това знаеше и сам. Без да каже нито дума, той седна в колата. От двете му страни веднага заеха постовете си командосите. Охрана.
Глава единадесета
В плен
Да, взеха го в плен. Това беше едновременно и ясно, и немислимо. Трудно е да се повярва, че без да си извършил нещо противозаконно, изведнъж се оказваш затворник, откъснат от целия свят пленник. Ти, който само преди пет минути си държал кормилото на властта на огромната страна. Но нали той не е първият. Нима не стана същото с Хрушчов, с Горбачов? А ако си спомним руската история, то ще се окаже, че в предишните векове със силните на деня са се разправяли и по-лошо — не са ги държали под домашен арест, а са им отнемали живота. Така че струва ли си да се учудваме на това, което става сега?
Колата плавно потегли. Зад прозореца беше тъмно, но президентът разбираше, че продължават да го водят към Москва. „Къде?“ — постоянно припламваше тревожна мисъл.
Ето че отпред се появиха светлини. „Околовръстният път“ — разбра президентът. Значи го карат право в Москва. Но този факт ни най-малко не го радваше. Дори напротив — та нали той свидетелстваше, че враговете му се смятат за толкова всесилни (или наистина са такива), че са решили да настанят отвлечения президент направо в столицата. Затрептя надежда — може би, като разбере къде го държат, той ще намери все пак някакъв начин да даде знак за себе си…
Околовръстният път остана назад. Наоколо беше пълен мрак, не се виждаха автомобилни фарове или осветени прозорци. „Забутаха ме някъде“ — помисли президентът. А след още една минута колата спря и му заповядаха вежливо, но твърдо да последва охранителите.
— По-добре да бяхте казали конвоирите — не можа да се сдържи президентът. — Предпочитам нещата да се наричат с истинските им имена.