Грешката на президента
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #10
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Грешката на президента». Краткое содержание книги:
И ето сега, докато гледаше в тавана, по който се редуваха светли и тъмни кръгове от лампата, Турецки се замисли кои биха могли да са тези досега неизвестни хора, организирали вече няколко покушения срещу президента. Полковникът от спецохраната Руденко? Той е само изпълнител, не може да е начело на заговора, целта на който е да промени политическата система в Русия.
Полковник Руденко, разбира се, не е действал по своя инициатива, но кой стои зад гърба му — това беше съвсем неясно. „Нима е ФСК? — размисляше Турецки. — Прилича на техния почерк — да организират автомобилна катастрофа или внезапен сърдечен удар… Мерзавци!“ — помисли Саша.
Ако не беше проклетото рамо, Турецки, разбира се, не би се търкалял в болницата, но знаеше от опит, че трябва да прекара тук поне три дни, иначе може да изключи в най-неподходящия момент — той самият чувстваше, че още е много слаб.
Постепенно Турецки задряма. Не знаеше колко време е минало, но внезапно усети нечие чуждо присъствие. Това беше учудващо, но Саша отдавна бе забелязал, че от някакъв момент нататък в съня той не се изключва напълно от реалността, мозъкът му през цялото време е нащрек. Ето и сега той усети в съня си, че в стаята има някой, макар да спеше, без да се събужда.
Глава десета
В Кремъл
Всичко стана толкова бързо, просто мигновено, че Григорий Иванович не успя да се опомни, когато колата го докара пред самите кремълски стени. Вратата се отвори, часовите ги пропуснаха вътре, като му отдадоха чест, и след минута един от офицерите на спецохраната му отвори вратата на лимузината.
Григорий Иванович излезе навън. Навярно никога през живота си, дори когато за пръв път се запозна с родителите на своята Зина, той не се бе чувствал толкова неуверено. Беше страшно да направи първата стъпка, да се обърне, да тръгне, без да говорим, че не смееше да отвори уста и да каже нещо. А и къде да върви? Григорий Иванович си нямаше и представа. Той безпомощно се огледа, чувствайки, че още секунда — и ще започне да се паникьосва.
„Майор Грязнов, овладейте се!“ — заповяда си Григорий Иванович. Той изправи рамене и се опита да си представи, че играе на сцената. Продължението на „Август 91-ва“. А наоколо са статистите, целта на които е да му партнират. И веднага му стана значително по-леко — на сцената майор Грязнов се чувстваше съвсем уверено.
— Е, как е тук без мен? — обърна се той към офицера, който му отвори вратата на колата.
— Всичко е наред, Андрей Степанович — увери го той.
— Това е добре! — гръмогласно отвърна Григорий Иванович. — Да вървим тогава. Какво имаме за тая вечер? Нищо, надявам се.
Сякаш изпод земята се появи невисок здравеняк в цивилно облекло.
— Добре дошли, Андрей Степанович — каза той.
Григорий Иванович кимна. Той не знаеше как се казва цивилният здравеняк и затова реши да мине с дружелюбно кимване. От страна на началството това би трябвало да мине за добро отношение. Григорий Иванович, разбира се, не знаеше какви са нравите в Кремъл, но изхождаше от предположението, че едва ли се различават много от нормалните.
— Засега следва вечеря и сън — започна цивилният, — а утре имате телефонен разговор с Украйна, заседание на Съвета за сигурност, а вечерта прием на венецуелския посланик.
— Той пък какво иска? — учуди се Григорий Иванович, като се напъваше да се сети къде се намира Венецуела.
— Венецуела е производител на нефт, член на ОПЕК — подсказа здравенякът.
„Адютант — разбра майорът. — Как се казваше при цивилните? Помощник? Референт? Добре би било незабелязано да си изясня името му.“
— Е — сериозно кимна Григорий Иванович, — значи има за какво да поговорим.
Той направи крачка встрани от колата. Референтът също тръгна. Григорий Иванович вървеше след него, като се стараеше да не го изпреварва, но така, че да не се забелязва. За щастие „президентската“ походка му се отдаде напълно. Чувстваха се театралните репетиции.
Референтът заведе „президента“ в неголям уютен кабинет, който кой знае защо напомняше на Григорий Иванович една стая, която беше видял някога в дома музей на Чехов в Ялта.
Григорий Иванович се огледа с надеждата да види сложена маса, но нищо подобно на подготовка за вечеря не се забелязваше. А в това време Грязнов-старши внезапно усети остър глад. За разлика от някои други хора вълнението винаги му изостряше апетита. А през последните няколко часа имаше от какво да се развълнува! Той внимателно изгледа референта и каза: