Грешката на президента
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #10
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Грешката на президента». Краткое содержание книги:
— Слушай, ти вечеря ли?
— Да, Андрей Степанович. Но вие навярно сте огладнели. Сега ще се разпоредя. В столовата ли ще отидете, или да ви сервират тук?
— В столовата. А и ти ела с мен, че ще ми е скучно сам — каза „президентът“, като се сети, че ще е доста по-добре, ако сега се разходи из помещенията, за да се ориентира малко кое къде се намира.
Референтът вдигна слушалката на един от телефоните, стоящи на покритото със зелено сукно бюро, набра трицифрен номер и попита:
— Кухнята ли е? Имате ли нещо за Андрей Степанович? — Той мълчаливо изслуша отговора, после каза: — Само това ли? Добре, сега ще попитам. Андрей Степанович — обърна се той към чичото, — останало е само студено предястие от риба и месо асорти, а от топлите ястия — лангет и печено „Биф Строганов“.
„Не е лошо — помисли Григорий Иванович. — Добре би било да опитам и едното, и другото. Но май не бива. Да не си помислят нещо.“ И като се стараеше да придаде на гласа си колкото се може повече „държавнически“ нотки, каза:
— Най-добре риба и лангет.
— Риба и лангет — повтори като ехо референтът. — Добре, след петнадесет минути. — Той затвори слушалката и пак се обърна към Григорий Иванович: — Засега си отдъхнете, Андрей Степанович.
Чичото вече се канеше да седне в тапицираното с тъмно кадифе кресло, но референтът го изпревари навреме и отвори една от страничните врати. Зад нея се показа доста голяма спалня с кресла, ниска масичка и библиотека. Като цяло тя доста приличаше на хотелска стая — такава, в каквато самият майор Грязнов никога не бе попадал, но беше виждал подобни в киното и по списанията.
— Почукай, когато стане готово — каза той, като съобрази навреме, че щом това всъщност е хотел, значи някъде тук трябва да има баня и тоалетна. Той, разбира се, имаше добрия навик да си мие ръцете преди ядене, но сега в доста по-голяма степен го занимаваше тоалетната.
Вратата за там той откри почти веднага. Отначало, когато видя, че и тоалетната и банята са в едно помещение, изпита известно разочарование. „Общ санитарен възел — неодобрително поклати глава той. — Място колкото щеш, не можеха ли да ги преградят?“ Но когато влезе вътре, не можеше да не признае, че всичко е направено много удобно — в ъгъла имаше масивна синя тоалетна чиния под също такъв тежък капак — съвсем неприличащи на онези, които чичото бе виждал досега. По-нататък имаше шкафче с вградена в него мивка. „Мрамор — реши чичото, но когато го пипна, установи, че е някаква синтетика. Зад шкафчето с раковината се намираше кабината на душа, скрита зад полупрозрачни пластмасови стени. — Не е лошо — поклати глава той. — Да можеха да видят това нашите в Олга.“
Той си спомни Зина, която, както и преди ходи в дървения клозет на двора и се мие под металическия умивалник, и въздъхна. „Жалко, че тя не може да види това — тъжно помисли Григорий Иванович. — И няма как да й разкаже човек… Държавна тайна.“
Изненадите причакваха чичото на всяка крачка. И тоалетната чиния излезе някак чудна, а на раковината ги нямаше двете привични кранчета — червено и синьо, а някаква сложна джаджа, каквато майор Грязнов още не беше виждал. Трябваше му известно време, докато съобрази, че тя отговаря едновременно и за напора, и за температурата на водата.
Григорий Иванович се огледа в огледалото, висящо над мивката. Оттам го гледаше — не, не руският президент, а някакво малко изплашено и объркано лице, което можеше да принадлежи само на запасния майор Грязнов от градчето Олга. Държавният глава не можеше да има такова изражение.
Чичото се изправи, разпери рамене и се погледна решително и целеустремено. Получи се малко по-добре. Не достигаше обаче стаената в очите дълбока мисъл. Григорий Иванович се опита да се сети за нещо значимо, държавно, като например американския империализъм. Стана още по-добре. „Горе главата, майоре!“ — заповяда си сам Григорий Иванович и се отдалечи от огледалото.
Най-после той приключи с тоалета си. Чичото излезе от стаята за отдих, която кръсти за себе си „хотелската“, и седна на едно кресло. Над ниската масичка имаше няколко рафта с книги.
„Интересно какво чете Той?“ — помисли Григорий Иванович. Отдавна наричаше своя двойник просто Той и чувстваше някаква вътрешна връзка с него. А сега непознатият президент започна да му се струва едва ли не роднина.