Годината на Кобрата [bg]

— Тревожиш се, Джарка — казах нежно. — Снощи ме попита дали не трябва да избягаме. Защо?

— Ехнатон бе от моя народ — отвърна той толкова бързо, че веднага разбрах колко дълго бе мислил за това. — Знаеш историята. Как хабиру ще станат велика нация, а от клана исраар ще се роди месия, спасител, който ще поведе тази нация към невиждано величие.

— Албинос — вметнах аз, — с бледа кожа и коса бяла като най-фината пшеница.

— Да — усмихна се той замечтано. — Знаеш ли, дядо ми беше албинос. Беше голям срам за нас. Викаха му „прокажения“. Както и да е…

Джарка се извърна да улови вятъра с лице. Гледах го и се чудех защо иска да избяга. Нима всичко се разпадаше? Наистина ли вече всеки се спасяваше поотделно? Дори и приятелите?

— Дотук ли беше, Джарка? — насилих се да се усмихна аз. — Кажи ми какво е положението, какво ще стане с нас?

— Ще бъда искрен с теб. Бъдещето не е планирано; но миналото трябва да ни държи заедно. Онова, което ни свързва, лорд Маху — потупа се в гърдите той, — са приятелството, другарството, общите несгоди. Но и двамата остаряваме. Аз имам Мерт, две деца — закашля се и премига. — Нека ти кажа какъв си ти, първо това да обясня. Казваш, че нямаш душа, приятели и близки, освен Набила.

Усетих лека тревога от начина, по който произнесе името на съпругата ми. Джарка улови погледа ми.

— Не, не — вдигна ръка той. — Ще ти обясня. Ти, лорд Маху, подобно на мен самия, си отгледан без братя или сестри, нямал си никого, освен леля си Изития, а тя е била изпълнена с омраза и желание да те нарани. Погледни се, Маху, египетски лорд, интригант, воин, убиец, атеист. Хранил си се на масата на най-великите, лежал си в лоното на изобилието, но е трябвало да се справяш и с твърдия черен хляб на изгнанието и отхвърлянето.

Седях изумен от този мой приятел, обикновено толкова сдържан, а сега сговорчив, отворил цялото си сърце.

— При все това — продължи той с леко притворени очи — ти си все още малко момче, самотно, търсещо обич, близост; точно затова обичаше Ехнатон, Нефертити, Чедата от Кап, дори лорд Ай. Те са станали твоето семейство; никога не си ги предавал, дори когато те са го правили. Запазил си вярата си в тях, както и в мен. Тутанкамон в много отношения бе и твой син. Съзнавам, че не ти пука за Ай и останалите — това е вече в миналото, но все още имаш дълг, от който трябва да се освободиш. Ако Ай не е виновен за смъртта на Тутанкамон, какво ще направиш? Ще потърсиш висока длъжност? Съмнявам се. Ще се оттеглиш тук, в Къщата на вечнозелените кипариси? Добре. Обаче — изтри уста с опакото на ръката си той — ако Ай е виновен, трябва да бъде пролята кръв и аз съм длъжен да ти помогна — погледна ме с открит поглед. — Трябва да запазя вярата ти в мен на всяка цена.